Гаснещ зрак [bg]

— Кагамандра Тюлас, ще бъда твоята съпруга.

— Ще бъдеш моето съжаление.

Тя се намръщи.

— И това е всичко? Не може да има… нищо друго?

— Говориш за деца — отвърна той.

— Да.

— Имай колкото искаш. Виждам, че любовници не ти липсват.

— Разбирам.

— Виждаш пред себе си лицето на бъдещето, Фарор Хенд.

Тя сви рамене.

— Този образ принадлежи на всички ни, милорд. Смъртната маска. Развалата. Корубата. Не ме плашите.

— Никога няма да те намеря — каза той и започна да гасне пред очите ѝ.

— Не, скоро влизаме в бой. Не очаквам да го преживея.

— Тогава… сбогом, скъпа моя. Мисли за мен, и за всичко, което можехме да имаме…

Примига и присви очи към хоризонта. Ставаше все по-тъмен с всеки миг. Непрекъсната линия. Никакъв далечен ездач. „Още не.

Кагамандра Тюлас, опровергавам те със злост. Издигам те като скиптър, от мен самата сътворен. Това младо лице, което виждаш, крие истинска гмеж от злоба. Спинок го разбра и затова ме отхвърли. Ако яздиш сега насам, лорд Тюлас, по-добре да пристигнеш твърде късно.“

Не можеше да надвие тези унили мисли, тези игри на въображение, доведено до отчаяние. Армията зад гърба ѝ я ужасяваше и тя осъзна, че желае само унищожението ѝ. Дори обаянието на капитаните не можеше да задържи задълго тази прогнила каишка. Мечовете шепнеха обещания за убийство, а боравещите с тях само облизваха жадно устните си.

„Те са осъдени. Отхвърлени от всички ни и запокитени долу в ямите. Осъдени на каторжен труд в тъмни тунели, където дори мислите не могат да избягат на светло. Варет разбира. Дори в очите на Ребъл има блясък на страх. А Ранси вече на три пъти понечи да сложи край на живота си. Сега седи в палатката си с пазач над нея и няма да проговори.