Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Елейн се усмихна.
- Шега ли е това? Дъще, къде си? Пак ли си използвала Маската на огледалата, за да ме изиграеш?
- Не е шега, Елейн. - Ранд се смъкна на коляно пред нея, за да са на едно ниво, и я погледна в очите.
Нещо не беше наред.
- О! Но как е възможно? - попита тя.
Това не беше Елейн… нали? Тонът беше сбъркан, нещо в поведението… Възможно ли беше да се е променила толкова? Но пък бяха минали сто години все пак…
- Елейн? - попита я той. - Какво е станало с теб?
- С мен ли? Ами, нищо! Денят е прекрасен, чудесен. Красив и спокоен. Колко обичам да седя в градините си, да се радвам на слънчевата светлина.
Ранд се намръщи. Този превзет тон, този бездушен отклик… Не помнеше Елейн да е била някога такава.
- Ще трябва да се приготвим за пиршество! - възкликна Елейн и плесна с ръце. - Ще поканя Авиенда! Тя е в седмична почивка от пеенето, макар че сигурно е дежурна бавачка. Обикновено ходи там доброволно.
- Дежурна бавачка?
- В Руйдийн - обясни Елейн. - Всички много обичат да си играят с децата, тук, както и там. Има голямо съперничество кой да се грижи за децата! Но ние разбираме необходимостта да се редуват.
Авиенда. Авиенда гледа деца и пее на дървета чора? Нищо грешно нямаше в това всъщност. Защо да не й харесват тези занимания?
Но все пак беше сбъркано. Авиенда щеше да е чудесна майка, но да си я представи, че гори от желание да си играе по цял ден с децата на други… Ранд се взря в очите на Елейн. Взря се дълбоко в тях. Там, зад тях, дебнеше сянка. О, беше най-невинна сянка, но сянка все пак. Беше като… като…
Като сянката зад очите на някой Обърнат към Тъмния.
Ранд скочи на крака и залитна назад.
- Какво си направил тук? - извика към небето. - Шай’тан! Отговори ми!
Елейн кривна глава. Не беше уплашена. Страхът не съществуваше тук.
- Шай’тан? Заклевам се, че помня това име. Беше толкова отдавна. Забравям понякога.
- ШАЙ’ТАН! - изрева Ранд.
НИЩО НЕ СЪМ НАПРАВИЛ, ВРАГ. Гласът беше далечен. ТОВА Е ТВОЕ ТВОРЕНИЕ.
- Глупости! - извика Ранд. - Ти си я променил! Променил си ги всички!
МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ПРЕМАХВАНЕТО МИ ОТ ЖИВОТА ИМ БИ ГИ ОСТАВИЛО НЕПРОМЕНЕНИ?
Думите отекнаха в него като гръм. Стъписан, той се отдръпна от Елейн, която се надигна от скамейката, явно притеснена за него. Да, вече го видя, онова зад очите й. Не беше самата тя… защото Ранд й беше отнел способността да _бъде_ себе си.
ОБРЪЩАМ ХОРА КЪМ МЕН - каза Шай’тан - ВЯРНО Е. НЕ МОГАТ ДА ИЗБЕРАТ ДОБРОТО, ЩОМ ГИ НАПРАВЯ СВОИ ПО ТОЗИ НАЧИН. С КАКВО ТОВА Е ПО-РАЗЛИЧНО, ВРАГ?
АКО НАПРАВИШ ТОВА, НИЕ СМЕ ЕДНО.
- Не! - изкрещя Ранд. Хвана се за главата и падна на колене. - Не! Светът ще бъде съвършен без теб!
СЪВЪРШЕН. НЕПРОМЕНИМ. СЪСИПАН. НАПРАВИ ТОВА, АКО ПОИСКАШ, ВРАГ. УБИЕШ ЛИ МЕ, ЩЕ СПЕЧЕЛЯ АЗ.
КАКВОТО И ДА СТОРИШ, АЗ ПЕЧЕЛЯ.
Ранд изкрещя и се сви на кълбо, щом следващата атака на Тъмния го заля. Кошмарът, който сам бе сътворил, изригна навън, ивиците светлина се разпръснаха като вейки дим.
Мракът около него се разтърси и потръпна.
НЕ МОЖЕШ ДА ГИ СПАСИШ.
Шарката - блестяща, жива - отново се загърна около Ранд. Истинската Шарка. Истината за това, което ставаше. Въплътил представата си за свят без Тъмния, той беше създал нещо ужасно. Нещо отвратително. Нещо по-лошо, отколкото щеше да е преди.
Тъмния връхлетя отново.
Мат се изтегли от боя и отпусна ашандарея на рамото си. Карийд бе настоял за шанс да се бие - колкото по-безнадеждно бе положението, толкова по-добре. Е, трябваше да е адски доволен от това. Трябваше да подскача от радост и да се смее! Желанието му се беше сбъднало. Светлина, сбъднало се беше, и още как.
Седна върху трупа на един тролок, единственото удобно място за сядане наоколо, и отпи глътка вода от меха. Беше напипал пулса на битката, ритъма й. Ритъмът й беше вял. Демандред беше умен. Не беше захапал стръвта на Мат при брода, където бе оставил по-малка войска. Демандред беше хвърлил тролоци там, но беше задържал шараите. Ако бе изоставил Височините, за да атакува войската на Елейн, Мат щеше да развърне своите войски по върха на Височините от запад и североизток и да размаже Сянката в гръб. Сега Демандред се опитваше да прехвърли войските си зад силите на Елейн и Мат временно го беше спрял. Но колко дълго можеше да удържи?
Айез Седай не се справяха добре. Преливащите шараи печелеха боя с тях. „Късмет - помисли Мат. - Много късмет ще ни трябва днес. Дано не ме изостави точно сега.”
Щеше да е подходящ край за Матрим Каутон. Шарката наистина обичаше да му се смее. Изведнъж видя грандиозната й шега - предлагаше му късмет, когато беше без значение, и след това му го свиваше всичкия, когато наистина беше важно.