Спомен за светлина

Вратите нямаха ключалки. Парите тук бяха почти забравена чудатост. Преливащи сътворяваха храна за всекиго. Ранд мина покрай прозорец към Тар Валон, където Айез Седай Церяха всеки дошъл при тях и отваряха портали, за да се съберат любимите през тях. Всички имаха всичко, което им бе нужно.

Поколеба се до следващия прозорец. Предлагаше гледка към Руйдийн. Нима този град изобщо беше някога сред пустиня? Пустошта беше избуяла със зеленина, от Шара до Кайриен. И тук, през прозореца, Ранд видя дървета чора - цяла гора, обкръжила приказния град. И макар да не можеше да чуе думите, видя айилците да пеят.

Никакви оръжия вече. Никакви танцуващи копия. Айилците отново бяха станали мирен народ.

Продължи напред. Бандар Еваан, Ебу Дар, земите на Сеанчан, Шара. Всяка държава беше представена, макар че в днешно време хората не се съобразяваха много с граници. Още една реликва. Кого го интересуваше кой в коя държава живее и защо да се опитва човек да „притежава” земя? Имаше достатъчно за всички. Раззеленяването на Пустошта беше отворило място за нови градове, за нови чудеса. Много от прозорците, покрай които минаваше, гледаха към непознати за него места. Зарадва го величественият вид на Две реки - все едно, че Манедерен се беше върнал.

Последният прозорец го стъписа. Гледаше към долина в някогашните Изпепелени земи. Каменна плоча, бележеща мястото, където някога много, много отдавна бе изгорен един труп. Обрасло с живот място: диви лози, трева, цветя. Космат паяк, голям колкото детска ръчичка, пълзеше забързан по камъните.

Гробът му. Мястото, където тялото му бе изгорено след Последната битка. Дълго се задържа при този прозорец, но най-сетне се откъсна с усилие и продължи напред. Напусна галерията и се запъти към дворцовите градини. Слугите бяха отзивчиви, когато ги заговореше. Никой не го попита защо иска да види кралицата.

Предполагаше, че когато я намери, ще е обкръжена от хора. Щом всеки можеше да се види с кралицата, нямаше ли това да й отнема цялото време? Но когато се приближи и я видя седнала в дворцовите градини под клоните на дървото чора, беше сама.

Това беше свят без проблеми. Свят, в който хората лесно решаваха жалбите си. Свят на отстъпки, а не на спорове. Защо щеше да трябва кралицата на някого?

Елейн бе толкова красива, колкото я помнеше от последната им раздяла. Вече не беше бременна, разбира се. Сто години бяха минали от Последната битка. Не изглеждаше състарена с нито ден.

Ранд пристъпи към нея и погледна към градинския зид, от който някога беше тупнал долу и я срещна за първи път. Тези градини бяха много по-различни сега, но стената си беше същата. Преживяла беше опожаряването на Кемлин и идването на нов Век.

Елейн го погледна и ахна.

- Ранд?

Той впи очи в нея и ръката му се отпусна на ефеса на меча на Ламан. Официална поза. Защо беше прибягнал към нея?