Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Е, ама защо се смееш? — рече Сам. — Хайде, казвай, к’вото има да казваш.
— Кой, мислиш, е тук с мене, Сами? — запита мистър Уелър, като направи крачка-две назад, изду устни и вдигна вежди.
— Пел? — предположи Сам.
Мистър Уелър поклати глава, а червените му бузи набъбнаха от едва сдържан смях.
— Човекът с петнистото лице? — отново опита да познае Сам.
Мистър Уелър още веднъж поклати глава.
— Кой тогава? — попита Сам.
— Мащеха ти — каза мистър Уелър; и добре, че го каза, иначе бузите му щяха да се пръснат от крайно неестествено разтягане.
— Мащеха ти, Сами — каза мистър Уелър, — и червеноносият, момчето ми, и червенокосият. Хо-хо-хо!
И мистър Уелър се затресе целият от смях, а Сам го гледаше с широка усмивка, която обхвана постепенно всичките му черти.
— Дойдоха да си поговорят сериозно с теб, Сами — рече мистър Уелър, като си бършеше очите. — Да не си се изпуснал нещо за безсърдечния кредитор!
— Е, та не знаят ли кой е? — запита Сам.
— Нищичко не знаят — отвърна бащата.
— Къде са? — рече Сам, отразявайки всяка гримаса на своя баща.
— В „удобното кътче“ — отвърна мистър Уелър. — Дето има пиене, там ще го намериш червеноносия, Сами; ами, той баш ще иде другаде. Много приятно се возихме от „Маркиза“ дотук, Сами — продължи мистър Уелър, щом бе в състояние да говори свързано. — Впрегнах стария петнист в кабриолетчето, дето е било на първата изгора на мащеха ти, а там сложиха и креслото за пастира; и бог да ме убие — додаде мистър Уелър с израз на дълбоко презрение, — да ме убие бог, ако не е тъй: домъкнаха малка стълбичка на пътя пред нашта врата, за да мож’ да се качи оня.
— Хайде де! — почуди се Сам.
— Истина ти казвам, Сами — отвърна баща му. — Да можеше само да го видиш как се беше хванал отстрана, кат се качваше, сякаш го беше страх да не се стовари долу от шестте си фута и да стане на милион х-атоми. Хеле се намъкна вътре най-сетне и потеглихме; и ми се струва, Сами, рекох ти: струва ми се, че май друсливичко му се е сторило, когат’ криввахме по завоите.
— Вий май сте налетели на някой дирек, а? — догади се Сам.
— Нямаше как — отвърна мистър Уелър, намигайки неколкократно с наслада, — нямаше как и туй стана един-два пъти, Сами; той отхвърчаше от стола си по целия път.
Тук старият джентълмен тръсна глава от едното до другото рамо и издаде глухо, вътрешно боботене, придружено с такова силно издуване на цялата му физиономия и разтягане на всичките му черти, че синът му се изплаши не на шега.
— Не бой се, Сами, не бой се — рече старият джентълмен, когато след много усилия и различни конвулсивни потропвания по земята успя да си възвърне гласа. — Аз само се старая да се смея ей тъй, съвсем кротко, Сами.
— А, щом е тъй, по-добре не го прави — отвърна Сам. — Ще ти се стори доста опасна измишльотина някога.
— Не ти ли харесва, Сами? — запита старият джентълмен.
— Никак — отвърна Сам.
— Ех — рече мистър Уелър, докато сълзи още се стичаха по бузите му, — щеше да ми е много удобно наистина, ако биваше да го правя: щеше да спести доста много думи между мащеха ти и мене понякога; ама ти май си прав, Сами: доста близо ме тика до някой удар от ап’лексия… даже много близо, Сами.
С този разговор те стигнаха до вратата на „удобното кътче“, гдето Сам, спирайки за миг да погледне над рамото си и да се захили дяволито на своя многоуважаван родител, който продължаваше да се кикоти зад него, влезе незабавно.
— Много съм ви задължен за туй посещение, втора ми майчице — поздрави учтиво дамата Сам. — Как сте, пастирю?
— О, Самюъл! — рече мисис Уелър. — Това е ужасно.
— Съвсем не, мамичко — отвърна Сам. — Нали, пастирю?
Мистър Стигинс вдигна ръце към небето и обърна очи нагоре, докато бялото — или по-скоро жълтото единствено се видя; но не даде словесен отговор.
— Този джентълмен да не страда от някаква мъчителна болежка? — рече Сам, като погледна своята мащеха за обяснение.
— Добрият човек скърби, загдето те вижда тука, Самюъл — отвърна мисис Уелър.
— А, туй било, значи? — рече Сам. — Мен ме достраша, кат видях к’во прави, че може да е забравил да сложи чер пипер на таз последна краставичка, дет я яде. Седнете, сър; не се плаща вече допълнително за сядането, както казал кралят, когат’ уволнил министрите си.
— Младежо — превзето натъртваше думите си мистър Стигинс, боя се, че затворничеството не ви е омекотило.