Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Людовик видя светлината на тези факли, отразена от бялата копринена рокля на госпожица Ла Валиер.
— Прощавай, Луиза — прошепна той, — ние не сме сами!
— Госпожице, госпожице, идват насам! — добави Колбер иронично.
Луиза бързо изчезна зад дърветата, а когато кралят се изправи, Колбер се обърна към него:
— Ах, госпожица Дьо ла Валиер изпусна някаква хартия, писмо, нещо бяло, вижте, ваше величество.
Кралят се наведе бързо и вдигна писмото, което веднага смачка в ръката си. В този момент факлите заляха със светлина тъмната алея.
Глава шестнадесета
РЕВНОСТ
Тази ярка светлина, това старание да се угоди, това ново честване, устроено от Фуке за краля, окончателно подкопаха у Людовик XIV разколебаната и без това от Ла Валиер решимост за действие.
Той дори погледна към Фуке с признателност: нали бе дал възможност на Ла Валиер да прояви толкова великодушие и благородство и да покаже своята власт над неговото сърце — на Людовик!
Дойде ред на последните чудеса. Едва Фуке беше довел краля до замъка, когато огромен сноп пламъци, съпроводени от величествен гръм, избухнаха над купола на Во и осветиха в най-малки подробности, като ослепителна утринна заря, цветарниците около замъка.
Започна фойерверкът. Колбер стоеше на десетина крачки от краля, когото обкръжаваха и когото ухажваха уредниците на празненството. Той се стараеше с напрежението на своята злобна воля да върне краля към мислите, които неотдавна го тревожеха и които днес бяха отблъснати от великолепното зрелище.
Изведнъж, в момента, когато кралят вече се канеше да протегне ръка на Фуке, той усети в нея писмото, което Ла Валиер, бягайки, по всяка вероятност беше изтървала в краката му.
При светлината на огньовете, които се разгаряха по-ярко и по-ярко, които изтръгваха възторжени викове сред жителите на околните села, кралят зачете писмото, за което отначало предположи, че е отправено към него като любовно послание. Колкото повече се задълбочаваше в четенето, лицето му побледняваше и осветено от хиляди разноцветни огньове, ставаше толкова страшно, че би накарало всеки, който би могъл да проникне в измъченото от мрачна страст сърце, да изтръпне. Нищо вече не можеше да удържи краля от ревност и злоба. От мига, в който му се разкри страшната истина, за него вече не съществуваше нищо. Той вече не познаваше нито благочестие, нито душевна мекота, нито нишките, които го свързваха с гостоприемството.
Още малко и той би извикал отчаян, би призовал на оръжие своята стража. Подхвърленото от Колбер писмо, както вероятно се досеща читателят, беше същото, което бе изчезнало заедно със стария лакей Тоби след неуспешния опит на Фуке да покори сърцето на госпожица Дьо ла Валиер. Фуке забеляза, че кралят побледнява, но беше естествено да не може да се досети за причината. Що се отнася до Колбер, той знаеше че причината за това е гневът, и се радваше на приближаващата буря.
— Какво става с вас? — съчувствено попита суперинтендантът. — Боя се, че не сте добре, ваше величество.
— Действително не ми е добре и аз вече ви говорих. Но това са дреболии.
Без да дочака края на фойерверка, кралят тръгна към замъка. Фуке го придружи. Останалите ги последваха. Последните ракети догаряха тъжно, без зрители.
Суперинтендантът се опита още веднъж да се осведоми от краля за състоянието му, но не получи отговор. Предположи, че Людовик и Ла Валиер са спорили за нещо и този спор е завършил с кавга, поради което кралят е намразил целия свят. Тази мисъл беше достатъчна, за да успокои Фуке. Когато кралят му пожела лека нощ, той дружелюбно отвърна и съчувствено се усмихна.
Но и след това кралят не можа да остане сам. Наложи му се да изтърпи голямата церемония на вечерното събличане. Отгоре на всичко за следващия ден беше определено тръгването и гостът трябваше да изрази своята благодарност на домакина, да бъде любезен с него в отплата за похарчените дванадесет милиона за празника.
Единственото, което Людовик каза на раздяла, беше:
— Господин Фуке, вие пак ще чуете за мен. Бъдете любезен да ми изпратите кавалера д’Артанян.
Кръвта на скриващия гнева си крал забушува с удвоена сила и той беше готов да накара веднага за заколят Фуке, както неговият предшественик на френския престол беше наредил да убият маршал Данкър. Той скри тази ужасна мисъл зад една от онези кралски усмивки, които са предвестник на преврати в света на придворните, както мълнията е предвестник на гръмотевицата. Фуке целуна ръка на Людовик. Кралят потрепери с цялото си тяло, но все пак позволи на Фуке да се докосне с устни до ръката му. Пет минути по-късно д’Артанян, на когото бяха съобщили кралското желание, влизаше в спалнята на Людовик. Арамис и Филип седяха горе и слушаха толкова внимателно, колкото и предния ден. Кралят не остави своя мускетар да се приближи, а сам тръгна насреща му: