Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Пак погледнах небето. Оставаше толкова малко дневна светлина, толкова малко време. Трябваше да взема решение, да направя избор — да помогна на един от тях да оживее, може би, и да оставя другите да умрат. Не бях лекар и нямах опит с престрелки. Работата явно се падаше на мен и бях склонен да я свърша, защото знаех малко повече от всеки друг. Беше студено. Мръзнех. Бях коленичил в лепкавата кръв и виждах как тя попива в панталоните ми. Погледнах Кадер и той кимна, сякаш четеше мислите ми. Гадеше ми се от чувство за вина и страх. Завих Сидики с одеяло, за да не мръзне, и го зарязах, за да се заловя с човека със счупената ръка.
Халед отвори до мен походната аптечка. На земята в краката на Ахмед Заде, до простреляния, подредих пластмасово шишенце с антибиотична пудра, антисептичен разтвор, бинтове и ножици. Набързо му обясних как да промие и превърже огнестрелните рани, и щом Ахмед се залови за работа, насочих вниманието си към счупената ръка. Мъжът ми заговори трескаво. Познавах добре лицето му. Той имаше дарба да подкарва непослушните кози и често бях виждал как своенравните създания го следват доброволно, докато обикаляше лагера.
— Какво каза той? Не разбрах.
— Попита те дали ще боли — измърмори Халед, като се мъчеше да запази тона и изражението си неутрални, за да ми вдъхне увереност.
— Веднъж преживях нещо такова — отвърнах. — Почти същото. Знам точно колко боли. Толкова много боли, братко, че според мен трябва да му вземеш автомата.
— Ясно — отвърна Халед. — Мамка му.
Той се усмихна широко, докосна земята до ранения, издърпа постепенно калашника от ръката му и го сложи настрани. После, докато мракът настъпваше около нас, петима от приятелите на мъжа го хванаха, а аз започнах да извивам счупената ръка, докато заприлича на здравия, прав крайник, който някога беше и никога вече нямаше да бъде.
— Ил-алла! Ил-алла! — крещеше той отново и отново през зъби.
След като бинтовахме счупеното с твърди пластмасови шини и превързахме раните на простреляния, аз набързо бинтовах главата на потъналия в кома Сидики. После веднага потеглихме по тесния проход. Разпределиха товара по останалите коне. Мъжът с огнестрелните рани яздеше, подкрепян от приятелите си от две страни. На един товарен кон вързаха Сидики и тялото на Маджид — афганеца, убит при нападението. Останалите вървяхме пеша.
Изкачването беше стръмно, но кратко. Пухтейки тежко в разредения въздух и треперейки от студа, който проникваше в костите ми, аз заедно с останалите мъже бутах и влачех запъващите се коне. Афганските бойци нито веднъж не се оплакаха или размърмориха. Когато насреща ми се изправи участък, по-стръмен от всичко, с което се бях сблъскал, аз най-сетне спрях задъхан, за да събера малко сили. Двама мъже се обърнаха, видяха ме и се смъкнаха надолу при мен, жертвайки, безценните изкачени метри. С огромни усмивки и насърчителни потупвания по раменете те ми помогнаха да издърпам един кон по склона, а после се запътиха да помагат на другите пред нас.
— Съжителството с тези афганци може да не е най-прекрасното на света — изпухтя Ахмед Заде, докато драпаше по ронливата пътека зад мен. — Но те несъмнено са най-добрите хора, с които да умреш.
След пет часа катерене стигнахме целта — лагер в планините Шар-и-Сафа. Беше изграден под една огромна издута скала. Под нея имаше изкопана грамадна пещера, която водеше към лабиринт от други няколко пещери. Малки замаскирани бункери заобикаляха пещерата в кръг, който стигаше до края на плоското каменисто планинско плато.
Кадер ни нареди да спрем под светлината на изгряващата пълна Луна. Разузнавачът Хабиб беше предупредил лагера за пристигането ни и муджахидините ни очакваха с голямо вълнение — нас и припасите, които носехме. Бях в средата на колоната и ми предадоха, че Кадер ме вика. Изтичах при него.