Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Ще влезем в лагера по тази пътека. Халед, Ахмед, Назир, Махмуд и още няколко души. Не знаем кой точно е в лагера. Нападението при прохода Шахбад ми подсказва, че Асматулла Ачакзай отново е минал на другата страна и подкрепя руснаците. Проходът е негов от три години. Хабиб ми съобщи, че лагерът е приятелски настроен, хората там са на наша страна и ни чакат. Но все още са под прикритие и няма да излязат да ни посрещнат. Мисля, че ще е по-добре нашият американец да язди с нас, по-отпред, зад мен. Не мога да ти заповядам, мога само да те помоля. Ще дойдеш ли?
— Да — отвърнах с надеждата думата да е прозвучала по-убедително за неговите уши, отколкото за моите.
— Добре. Назир и останалите са подготвили конете. Тръгваме веднага.
Назир изведе напред няколко коня и всички уморено се качихме по седлата. Кадер трябва да е бил много по-изтощен от мен, а тялото му сигурно се бореше с много повече болежки и оплаквания, но яздеше с изправен гръб и държеше с уверена ръка бяло-зеленото знаме, подпряно на хълбока му. Подражавайки, аз изпънах рамене и пришпорих енергично коня. Нашата малка колона потегли бавно под сребристата лунна светлина — толкова силна, — че хвърляше грамадни сенки по сивите скални стени.
Пътят от южния склон до лагера представляваше тясна каменна пътека, която завиваше в изящна равномерна дъга отдясно наляво. На трийсет метра нагоре по пътеката, от лявата страна се извисяваше стръмнина, завършваща с натрошени камъни. Отдясно беше гладкото лице на скалната стена. Когато изминахме може би половината път под съсредоточения взор и на своите, и на муджахидините в лагера, дясното ми бедро се схвана. Спазъмът бързо се превърна във възел от режеща болка и колкото повече се мъчех да не й обръщам внимание, толкова по-мъчителна ставаше тя. Реших да отпусна напрежението, като извадя десния си крак от стремето и се опитам да го изпъна. Прехвърлих цялата си тежест върху левия крак и се поизправих. Неочаквано той се огъна, обувката се изплъзна от стремето и аз полетях към грамадните камъни под мен.
Инстинктът за самосъхранение ме накара да размахам ръце и крака и да се вкопча в шията на коня с две ръце и със свободния си десен крак. Докато мигна, се бях изтърсил от седлото и висях с краката нагоре на шията му. Извиках му да спре, но той не ме послуша и продължи по пътеката. Не можех да го пусна. Пътеката беше толкова тясна, а склонът — толкова стръмен, че ако го направех, бях сигурен, че ще се пребия. А конят не искаше да спре. Висях, увил ръце и крака около шията му, с главата надолу, а неговата глава леко се поклащаше до моята.
Чух как първи се разсмяха нашите хора — с обсебващия накъсан, сподавен смях, от който по-късно мъжете страдаха с дни от болки в ребрата. — Онзи смях, който си сигурен, че ще те убие, ако не поемеш дълбоко следващия си дъх. А после чух и бойците муджахидини да се смеят в лагера. Извих врат и видях Кадер, обърнат назад, да се смее гръмогласно заедно с другите. И тогава и аз се разсмях. А когато смехът отслаби прегръдката ми около врата на коня, пак се засмях. Успях да изпъшкам дрезгаво „Тпруу! Спри! Банд каро!“, а мъжете избухнаха в още по-силен смях.
И така влязох в лагера на бойците муджахидини. Мъжете веднага се събраха около мен, помогнаха ми да се откопча от коня и ме изправиха на крака. Колоната ни последва по тясната пътека и мъжете един по един ме тупаха по гърба и раменете. Щом забелязаха тази фамилиарност, муджахидините също започнаха да ме потупват и минаха цели петнайсет минути, докато дойде редът и на последния човек и когато най-сетне можех да седна.
— Да те накара да яздиш с него, не беше най-доброто хрумване на Кадер — каза Халед Ансари, докато се плъзгаше по големия камък, за да седне до мен и се облегне на него. — Но мамка му, човече, с този номер стана много популярен. Тези мъже сигурно не са виждали по-смешно нещо в живота си.
— За Бога! — въздъхнах и се изкикотих за последно. — Яздих през сто планини и прекосих десет реки, почти винаги през нощта, цял месец, и всичко беше наред. И влизам в лагера, увиснал на врата на коня си като тъпа маймуна!
— Не ме карай да започвам пак! — изкиска се Халед и се хвана за хълбока.
Засмях се и аз и въпреки че бях изтощен и понасях примирено присмеха, не исках да се смея повече и се извърнах надясно, за да избегна погледа му. Нашите ранени бяха подслонени под камуфлажен платнен навес. В сенките до него мъжете разтоварваха конете и внасяха товара в пещерата. Видях Хабиб да влачи нещо дълго и тежко зад редицата от работници, все по-надълбоко в мрака нататък.