Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Събираме се веднъж седмично да учим заедно от седем години насам.
— Боже! — ахнах и малко злорадо си помислих как мъдрият и могъщ Кадер си изрязваше нужния му един фунт плът, когато му беше угодно. Но след миг се засрамих от тази мисъл: аз обичах Кадер Хан достатъчно, за да го последвам на война в Афганистан. Не беше ли възможно и ученият да го е обичал толкова много? Осъзнах, че ревнувам от този човек — от учения, когото не познавах и сигурно никога нямаше да срещна. Ревността, също като несъвършената любов, която я поражда, не признава времето, пространството или мъдро обоснования спор. Ревността може да съживи мъртвец с една-единствена злобна насмешка или да намрази напълно непознат само заради името му.
Кадер внимателно смени темата:
— Питаш за живота, защото мислиш за смъртта. Мислиш и за отнемането на живот, ако случайно бъдеш принуден да застреляш някого. Прав ли съм?
— Да — смънках. Прав беше, но убийството, което ме занимаваше, нямаше връзка с Афганистан. Животът, който исках да отнема, седеше на трон в тайна стая в гротесков бардак, наречен „Двореца“ в Бомбай. Мадам Жу.
— Спомни си — рече настоятелно Кадер и ме хвана над лакътя, за да подчертае думите си. — Понякога е нужно да постъпиш неправилно, воден от правилни подбуди. Важното е да си сигурен, че нашите подбуди са правилни, че признаваме неправилното и че не лъжем сами себе си и не се убеждаваме, че онова, което вършим, непременно е правилно…
По-късно, когато бе заглъхнал и последният възторжен вик от шумния вихър на сватбата и се върнахме при нашите хора и отново се закатерихме, затрополихме и запълзяхме през планините, аз се опитах да сваля трънения венец, който Кадер уви около сърцето ми с думите си. „Неправилно то, воден от правилни подбуди…“ И преди ме беше измъчвал с тази фраза. Предъвквах я наум, както мечката дъвче кожения ремък, с който са я вързали за крака. В моя живот неправилните неща почти винаги бяха извършвани поради неправилни подбуди. Дори и подбудите за правилните неща, които вършех, често бяха неправилни.
Потънах в мрачно настроение — кисел, скептичен яд, от който не можех да се отърся. И докато навлизахме все по-надълбоко в зимата, аз често се замислях за Ананд Рао — моя съсед от бордея. Спомнях си лицето на Ананд, което ми се усмихваше през металната мрежа в стаята за свиждания в затвора „Артър Роуд“ — това нежно и красиво лице, толкова ведро, с черти, смекчени от покоя, изпълнил сърцето му. Той беше извършил нещо неправилно по правилни подбуди, от моя гледна точка. Спокойно бе приел наказанието, което беше заслужил, както той каза, все едно бе привилегия или право. И най-сетне, след толкова много дни и нощи, прекарани в мисли, аз проклех Ананд. Проклех го, за да го прогоня от мислите си, защото един глас постоянно повтаряше — собственият ми глас или може би гласът на баща ми — че аз никога няма да позная този покой. Никога нямаше да достигна до този Едем на душата, където приемането на наказанието и признаването на доброто и злото прогонват бедите, тегнещи като камъни сред голото поле на изгнаническата ми душа.
Нощем вървейки на север, изкачихме и преминахме прохода Куса в планините Хада. Трийсетте километра път по права линия за нас бяха равнозначни на близо сто и петдесет километра изкачване и слизане. А после под ширналото се небе изминахме почти петдесет километра по равното и прекосихме река Аргастан и притоците й три пъти, докато стигнем подножието на прохода Шахбад. И там, докато моето съзнание бе все така задръстено от мисли за доброто и злото, за пръв път стреляха по нас.
Заповедта на Кадер да започнем изкачването на прохода Шахбад без почивка спаси живота на мнозина през онази студена вечер, включително и моя. След стремителния марш в тръс по откритата равнина бяхме капнали от умора. Всеки от нас се надяваше да си починем в подножието на прохода, но Кадер ни подгони — препускаше по цялата дължина на колоната и крещеше да не спираме, да не спираме, да поддържаме темпото. Затова когато отекнаха първите изстрели, се движехме бързо. Чух ги — глухо металическо дрънчене, сякаш някой чукаше по празна бензинова туба с парче медна тръба. Първоначално аз глупаво не свързах звука със стрелба и продължих да се тътря напред, повел кобилата за юздите. После куршумите намериха своята цел — забиха се в земята, в колоната ни и скалните стени наоколо. Мъжете се юрнаха да се крият. Проснах се на земята, забих лице в праха на каменната пътека и си казах, че това не е истина, че не съм видял как гърбът на мъжа пред мен се разкъса, а той залитна напред. Вдишвах учестено праха в устата си, вцепенен от страх, и вече участвах във войната.