Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Можеше да остана там, забил лице в праха, със сърце, чиито удари тресяха земята от ужас, ако не беше кобилата ми. Бях изтървал поводите и тя, уплашена, подскочи назад. От страх да не ме стъпче, се надигнах и посегнах към увисналите юзди, за да я озаптя. Тя обаче, така впечатляващо послушна до този момент, изведнъж стана най-необузданата от цялата колона. Дръпна се назад и се разтърси. Затропа с копита и се опита да ме изтегли назад. Замята се и започна да тича в малък кръг, като се опитваше да застане така, че да може да хвърли къч по мен. Дори ме ухапа над лакътя през трите слоя дрехи и усетих силна болка.
Огледах редицата отляво и отдясно. Мъжете, които бяха най-близо до прохода, търчаха към него и влачеха животните си към скалистите издатини, за да се скрият зад тях. Тези пред мен и зад мен бяха успели да накарат конете си да легнат и клечаха до тях или зад тях. Само моята кобила продължаваше да се дърпа. Когато не си умел ездач, е адски трудно да убедиш един кон да легне на земята в бойна зона. Другите коне цвилеха от страх и всяко ужасено изцвилване я паникьосваше още повече. Исках да я спася, да я накарам да легне, за да не е толкова лесна мишена, но се боях и за себе си. Вражеските куршуми плющяха в скалите наоколо ми и при всеки трясък се разтрепервах като елен, бутащ жив плет.
Чувството, когато чакаш куршумът да те уцели, е странно — най-близкото усещане, което си спомням, е може би свободното падане, когато очакваш парашутът да се отвори. Има някакъв специален привкус, неповторим привкус. Кожата ти добива друг мирис. Погледът ти става твърд, сякаш внезапно очите са станали студен метал. Точно когато се бях отказал и реших да оставя животното да се оправя само, то послушно последва ръцете ми, които го дърпаха към земята, и полегна на хълбок. Аз залегнах до кобилата, използвайки издутия й корем за прикритие. Опитах се да я успокоя и посегнах да я потупам по шията. Ръката ми напипа кървава рана. Надигнах глава и видях, че кобилата е уцелена два пъти: във врата и в корема. С всяко тежко вдишване от раните бликваше кръв и тя плачеше — няма друга дума, с която да го опиша. Тя издаваше задъхани, накъсани, жални ридания. Долепих глава до нейната и обвих врата и с ръка.
Мъжете от моята група стреляха по един хребет на около сто и петдесет метра от нас. Притиснал тяло в земята, аз надникнах над гривата и видях как фонтани от прах се надигат и разсипват над далечния скат, когато в земята се забиваха куршум след куршум.
А после всичко свърши. Чух Кадер да вика на три езика на мъжете да спрат стрелбата. Изчакахме няколко дълги минути в мълчание, което пъшкаше, стенеше и ридаеше. Чух камъчетата наблизо да скърцат под нечии стъпки, вдигнах глава и видях Халед Ансари да тича приведен към мен.
— Лин, добре ли си?
— Да — отвърнах и за първи път се зачудих дали не съм прострелян. Опипах с длани тялото си. — Да, цял — целеничък съм. Мисля, че ми няма нищо. Но застреляха кобилата ми. Тя е…
— Броя! — прекъсна ме той и разпери длани, за да ме успокои и да ме накара да млъкна. — Кадер ме прати да проверя дали си добре и да преброя жертвите. Ей сега идвам. Стой тук и не мърдай.
— Но тя е…
— С нея е свършено — изсъска той, но после омекна. — Няма я вече кобилата, Лин. Пречукаха я. Тя не е единствена. Хабиб ще ги доубие. Стой тук и не вдигай глава. Ще се върна.
И той продължи да тича приведен, като спираше тук-там край колоната зад мен. Кобилата ми пъхтеше тежко и през три-четири вдишвания стенеше. Кръвта изтичаше бавно, но постоянно. От раната в корема струеше тъмна течност, по-тъмна от кръвта. Опитах се да я успокоя и я погалих по шията. И тогава се сетих, че не съм й дал име. Стори ми се ужасно жестоко тя да издъхне без име. Разрових паметта си и когато изтеглих мислено мрежата от синьо-черните дълбини, в нея блещукаше име, истинско име.
— Ще те нарека Клер — прошепнах в ухото й. — Тя беше красиво момиче. С нея винаги изглеждах добре, където и да отидехме. Когато бях с нея, винаги изглеждах така, сякаш знам какво правя. И започнах наистина да я обичам чак когато тя за последен път си тръгна от мен. Тя казваше, че аз се интересувам от всичко и не се отдавам на нищо. Каза ми го веднъж. И беше права. Права беше.
Дърдорех и бълнувах, изпаднал в шок. Сега познавам симптомите. Виждал съм и други мъже, по които стрелят за пръв път. Рядко някой сред тях знае какво прави — оръжията им отвръщат на огъня още преди телата им инстинктивно да са се претърколили на земята. Други се смеят и не могат да се спрат. Някои плачат и викат майка си или жена си, или своя Бог. Някои така притихват и се свиват в себе си, че дори и приятелите им изпадат в паника. А някои бърборят, точно както аз бърборех на умиращата кобила.