Шантарам

— Добре ли си?

— Добре ли си?

— Какво?

— Питам те добре ли си? — Халед ме беше хванал отпред за ризата и ме разтърсваше, докато не го погледнах в очите.

— Да, да. — Вгледах се в лицето му и се зачудих колко ли време съм съзерцавал мъртвия кон с ръка на прерязаното му гърло. Огледах се и погледнах небето. Нощта наближаваше, щеше да настъпи само след минути. — Колко… Колко тежки са загубите?

— Изгубихме един. Маджид. Местен.

— Видях. Той беше точно пред мен. Куршумите го разпориха като отварачка за консерви. Мамка му, човече, толкова бързо стана! Беше жив и после гърбът му се сцепи, и той се строполи като марионетка, на която са й отрязали конците. Сигурен съм, че преди коленете му да се ударят в земята, вече беше мъртъв. Толкова бързо стана!

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Халед, когато млъкнах да си поема дъх.

— Разбира се, че съм добре, да му еба мамата — креснах и в псувнята отекна чисто австралийски акцент. Блясъкът в очите му ме изнерви още повече и замалко не му се разкрещях, но после забелязах неговата загриженост. И ме досмеша. Той се разсмя с мен, облекчен. — Добре съм, разбира се. И ще съм още по-добре, ако престанеш да ме разпитваш. Просто съм малко… приказлив… това е всичко. Дай ми да се поотпусна. Боже! От едната ми страна убиха човек, а от другата — коня ми. Не знам дали съм късметлия или кутсузлия.

— Късметлия си — отвърна бързо Халед и тонът му бе по-сериозен от засмените му очи. — Гадно е, но можеше да е и по-зле.

— По-зле?

— Не използваха никакви тежки оръжия — минохвъргачки, тежки картечници. Ако имаха, щяха да ги употребят и щеше да е много по-зле. Това означава, че е бил малък патрул, вероятно афганци, не руснаци, само са ни изпробвали или са си опитали късмета. В крайна сметка, имаме трима ранени и изгубихме четири коня.

— Къде са ранените?

— По-нагоре, в прохода. Искаш ли да дойдеш с мен да ги видиш?

— Да, да. Помогни ми с багажа.

Свалихме седлото и юздите от мъртвата кобила и притичахме покрай редицата от мъже и коне към гърлото на тесния проход. Ранените лежаха зад прикритието на една издадена скала. Кадер стоеше наблизо и се взираше намръщено в равнината зад мен. Ахмед Заде внимателно, ала бързо събличаше един от ранените. Погледнах притъмняващото небе.

Един от мъжете беше със счупена ръка. Застреляният му кон беше паднал върху него. Счупването беше тежко — сложна фрактура, близо до китката. Една кост стърчеше под болезнено неестествен ъгъл, но не беше пробила кожата. Трябваше да се шинира. Когато Ахмед Заде свали ризата на втория ранен, видяхме, че е прострелян два пъти. И двата куршума бяха още в тялото му, твърде надълбоко, и не можеха да се извадят без операция. Единият, в горната част на гърдите, беше счупил ключицата, а другият беше пробил корема и го бе разкъсал от единия хълбок до другия. Раната несъмнено бе смъртоносна. Третият, земеделец на име Сидики, беше тежко ранен в главата. Конят му го хвърлил на скалите и той ударил теменната част на главата си в един камък. Кървеше и ясно се виждаше, че черепът е счупен. Пръстите ми се плъзнаха по ръба на строшената кост, потънала в кръв. Темето му се беше разбило на три парчета. Едното беше толкова хлабаво, че ако го дръпнех, щеше да изпадне в ръката ми. Единствено сплъстената му коса крепеше черепа да не се разпадне. Имаше и голяма подутина на тила, точно над врата. Беше в безсъзнание и се съмнявах, че някога отново ще отвори очи.