Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Затварянето на вратата попречи на Артър да отговори. Те се промъкнаха до местата си, където ги бе оставил Джеримая. Кленъм пристъпи една крачка и каза на стареца, че неволно е изгасил свещта. Мистър Флинтуинч го наблюдава, докато я палеше отново от лампата в антрето, и запази дълбоко мълчание по отношение на лицето, с което бе разговарял. Може би раздразнението, което го бе обхванало поради нежелания посетител, се нуждаеше от отдушник, та като видя жена си с престилката през глава, той така се разгневи, че се нахвърли на нея, стисна забуления й нос с два пръста и го изви с всичка сила.
Флора, която сега се отпусна цяла на ръката на Артър, не се отказа от разглеждането на къщата, докато не стигнаха чак до старата му таванска стая. Мислите му бяха заети сега с друго, а не с обиколката; въпреки това тогава му направи впечатление, както си спомни и по-късно — колко непроветрена и задушна беше къщата; че следите от стъпките им оставаха по праха на по-горните етажи; че когато отваряха вратата на една от стаите, усетиха съпротива, която накара Ефри да извика, че някой се крие вътре, и си остана с това убеждение, макар че търсиха този някой и не го намериха. Когато най-после се завърнаха в стаята на майка му, завариха я да разговаря тихо с Патриарха, засенчила лицето си със скритата в топла ръкавица ръка. Патриарха беше застанал пред огъня и сините му очи, лъскавата глава и копринените къдрици придадоха неизразима стойност и безгранично човеколюбие на думите, с които се обърна към тях.
— И така вие разгледахте къщата, разгледахте къщата… къщата… разгледахте къщата!
Сами по себе си думите не представляваха никакъв бисер на доброжелателство или мъдрост, но в неговата уста те ставаха образец и на двете качества, та на човек чак му се приискваше да си ги запише.
Глава XXІV
Вечерта на един дълъг ден
Мистър Мърдл, този знаменит мъж и украса на страната, продължаваше своята блестяща кариера. Постепенно стана ясно за всички, че човек, който е направил похвалната услуга на обществото да спечели толкова пари за него, не можеше да остане обикновен гражданин. За баронска титла вече се говореше с увереност, но се чуваха гласове и за перство. Пусна се слух, че мистър Мърдл отвърнал златния си лик от баронството, че недвусмислено подметнал на лорд Десимъс, че баронска титла не му стига; че казал: „Не, или пер, или просто Мърдл.“ Казваха, че това изявление потопило лорд Десимъс в блато от съмнения чак до благородната му брада, ако такова нещо можеше да се случи с такава високопоставена личност. Защото Барнакловци, като специална раса, си мислеха, че този род отличия са само за тях, и когато някой войник, моряк или адвокат получаваше благородническа титла, те го допускаха да прекрачи семейния праг, така да се каже, по снизхождение и веднага затваряха вратата. Но тревогата на лорд Десимъс не идеше само от наследствената му роля в тези обстоятелства (твърдеше мълвата), а защото знаеше, че вече няколко Барнакловци си съперничеха за същата титла с великия човек. Права или крива, мълвата не спираше, а пък загриженият лорд Десимъс, докато обмисляше важно въпроса или си даваше вид, че го обмисля, й даде още материал, като при няколко официални случаи се заплете със сложната си лекота в джунгли от изречения и размахал мистър Мърдл на хобота си, тръбеше за това огромно предприятие, съкровището на Англия, каква гъвкавост, кредит, капитал, просперитет и още какво ли не!
Косата на смъртта си вършеше работата така тихичко, че цели три месеца бяха изминали неусетно, откакто двамата братя англичани бяха положени в гробищата на чужденците в Рим. Мистър и мисис Спарклър се настаниха в собствен дом: малка резиденция, по-скоро от ранга на Тайт Барнакл, която представляваше рекорд на неудобства, в която вечно се носеше миризмата на онзиденшната супа и на коне, но извънредно скъпа, понеже беше в самия център на обитаемата част от земното кълбо. Под този завиден покрив (и наистина много хора му завиждаха) мисис Спарклър смяташе веднага да пристъпи към унищожението на бюста, когато военните действия бяха отложени поради пристигането на агента с известието за смъртта. Мисис Спарклър, която не беше безчувствена, прие вестта с бурен изблик на скръб, който трая дванадесет часа; след това тя стана, за да се погрижи за траура си, и взе всички мерки да осигури той да й прилича, както на мисис Мърдл. Сянка падна тогава върху не едно знатно семейство (според най-учтивите източници) и агентът се върна обратно.
Мистър и мисис Спарклър бяха вечеряли сами, потънали в мрачно настроение, и мисис Спарклър си бе полегнала на дивана в гостната. Беше гореща лятна вечер. Резиденцията в центъра на обитаемата част на земното кълбо, която по всяко време беше непроветрена и затворена, като че ли страдаше от неизлечима хрема, тази вечер беше особено тежка. Черковните камбани никога не бяха звучали така неприятно, смесени с уличния грохот; в сивия здрач осветените прозорци на църквите загубиха жълтия си цвят и замряха непрогледно черни. Изтегната на дивана, тя гледаше през отворения прозорец над сандъчета с резеда и цветя в отсрещната страна на тясната улица и изпита досада от гледката. Тогава мисис Спарклър премести поглед към друг прозорец, зад който съпругът й бе застанал на балкона, и отново изпита досада и от тази гледка. Мисис Спарклър се погледна в огледалото, но изпита досада дори от тази гледка, макар че, разбира се, не толкоз голяма, колкото от другите две.