Зовът на барабана [bg]

Усещах как гневът кипи под кожата му. Съвсем разбираемо, но гняв като керосин — затворен, под налягане, без да има накъде да се излее. Една погрешна дума от моя страна можеше да отключи експлозията. А ако той избухнеше, аз сигурно щях да се разпищя или да го стисна за гърлото, защото и моите нерви не издържаха.

Вървяхме дълго през дърветата към вече мъртвия царевичак, заобиколихме го, като пристъпвахме сякаш през минно поле от тишина.

— Джейми — казах най-сетне, когато стигнахме до края на нивата, — какво си направил с ръцете си?

— Какво? — извърна се сепнат към мен.

— Ръцете ти. — Хванах едната и я вдигнах. — Не си ги наранил така, като си трупал камъни за комин.

— А… — Застина, позволи ми да докосна подутите кокалчета.

— Бриана — каза той. — Тя… тя каза ли ти нещо за онзи мъж? Каза ли ти името му?

Поколебах се — не знаех какво да правя. Той ме познаваше твърде добре.

— Казала ти е, нали? — Гласът му бе натежал от опасност.

— Накара ме да обещая да не ти казвам — отвърнах аз. — Казах ѝ, че ще разбереш, че крия нещо от теб. Но Джейми, обещах ѝ — не ме карай да ти казвам, моля те!

Той изсумтя отново, отвратен и леко развеселен.

— Да, аз те познавам добре, сасенак; не би опазила тайна от човек, който поне малко те познава. Дори Иън те чете като отворена книга.

Махна пренебрежително с ръка.

— Не тревожи съвестта си. Нека тя ми каже, когато реши. Ще почакам. — Прокара бавно ръка по килта си и по гърба ми премина лека тръпка.

— Ръцете ти — казах отново.

Той пое дълбоко дъх и ги вдигна пред себе си. Сви ги бавно.

— Помниш ли, сасенак, когато се запознахме? Дугал ме предизвика дотам, че си помислих, че ще го ударя, ама се спрях. Ти ми каза: „Удари нещо, ще се почувстваш по-добре.“ — Той ми се усмихна накриво. — Ударих едно дърво. Заболя ме, но ти беше права, нали? Олекна ми, поне за малко.

— О… — Издишах, облекчена, че не смята да ме притиска за името. Нека чака тогава. Едва ли осъзнаваше, че дъщеря му е упорита колкото него.

— Тя дали… каза ли ти какво се е случило? — Не можех да видя лицето му, но колебанието в гласа му бе осезаемо. — Искам да кажа… — Пое дълбоко дъх със свистене. — Той наранил ли я е?

— Не, не физически.

Поколебах се, представих си, че усещам тежестта на пръстена в джоба си, но не, не бих могла. Бриана ме бе помолила да пазя в тайна не само името на Бонет, не можех да разкажа на Джейми онова, което ми бе споделила, освен ако не настояваше. Не мислех, че ще настоява; това беше последното, което би искал да научи.

Той не настоя; само промърмори нещо под нос и продължи със сведена глава.

След като нарушихме мълчанието, вече не можех да понасям тишината. По-добре да избухна, отколкото да се задуша. Отдръпнах ръка от неговата.

— За какво мислиш?

— Питам се… дали е толкова ужасно да те… да те насилят… ако… ако няма… ако няма… рани. — Той размърда неспокойно рамене, сякаш палтото му отесня.

Много добре знаех за какво мисли. Затворът Уентуърт и белезите по гърба му, мрежа от ужасни спомени.