Зовът на барабана [bg]

— Има тяло, но има и душа, сасенак — каза той бавно, подреждаше мислите си. — Ти си лекар; познаваш едното много добре. Но другото е по-важно.

Отворих уста да кажа, че знам това не по-зле от него, дори по-добре — но я затворих и не казах нищо. Той не забеляза; не виждаше тъмния царевичак, нито кленът със сребърните от лунната светлина листа. Очите му бяха втренчени в малка стая с дебели каменни стени, с маса, столове и лампа. И легло.

— Рандал — каза той замислено. — На повечето от онова, което ми причини… можех да устоя. — Разпери пръстите на дясната си ръка; превръзката на пукнатия пръст се белееше. — Щеше да ме е страх, да ме боли; щях да искам да го убия заради стореното. Но щях да мога да живея после и да не усещам вечно допира му по кожата си, да не се чувствам мръсен — ако се беше задоволил само с тялото ми. Но той искаше душата ми… и я получи. — Бялата превръзка изчезна, когато сви юмрук.

— Да… ти знаеш всичко това. — Обърна се рязко и тръгна. Забързах да го настигна.

— Мисля, че се опитвам да кажа, че… дали този мъж е бил непознат и я е използвал само за моментно удоволствие? Ако е искал само тялото ѝ… тогава мисля, че ще се излекува.

Той пое дълбоко дъх и го изпусна; видях леката бяла мъгла около главата му за миг, парата от гнева му.

— Но ако я е познавал… ако е бил достатъчно близък, за да иска нея, а не коя да е жена… тогава вероятно може да е докоснал душата ѝ и да е нанесъл истинска вреда…

— Не мислиш, че е нанесъл истинска вреда? — надигнах глас въпреки себе си. — Без значение дали я е познавал…

— Различно е, казвам ти!

— Не, не е. Знам какво имаш предвид…

— Не знаеш!

— Знам! Но защо…

— Защото, когато лягам с теб, не тялото ти има значение каза той. — И ти знаеш това много добре, сасенак!

Обърна се и ме целуна яростно, като ме хвана напълно неподготвена. Притисна устните ми в зъбите, после почти ме ухапа, настоятелно.

Знаех какво иска от мен; същото, което аз исках отчаяно от него — успокоение. Но и двамата не можехме да го дадем тази нощ.

Пръстите му се забиха в раменете ми, плъзнаха се нагоре и стиснаха врата ми. Ръцете ми настръхнаха, когато ме притисна към себе си — и после спря.

— Не мога — каза той. Стисна силно врата ми и го пусна. Дъхът му излизаше накъсано. — Не мога.

Отстъпи назад и се извърна от мен, посегна към оградата пред него, стисна здраво дървото с две ръце и затвори очи.

Треперех, краката ми бяха омекнали. Прегърнах се под наметалото и седнах до краката му. Чаках, сърцето ми биеше болезнено силно в ушите ми. Нощният вятър свистеше през клоните на дърветата по хълма, шепнеше в боровете. Някъде далече сред тъмните върхове изпищя пантера, като жена.

— Не че не те искам — каза той накрая и аз чух тихото шумолене на палтото му, когато се обърна към мен. Постоя така за миг, със сведена глава, вързаната му коса сияеше на луната, лицето му бе скрито в мрака. Накрая се наведе, хвана ръката ми с дясната си ръка, наранената, и ме изправи.