Зовът на барабана [bg]

— Не мислех, че знае. Не ѝ казах.

— Досетила се е. Но не си виновна ти и никога не мисли така — каза той твърдо. — Ела при мен, a leannan. — Посегна към нея и я дръпна непохватно на коляното си.

Дъбовата пейка изскърца притеснително под общата им тежест, но Джейми я беше направил стабилна; можеше да издържи и шестима като тях. Колкото и да беше висока, Бриана изглеждаше почти дребна в ръцете му, облегнала глава на извивката на рамото му. Той погали нежно косата ѝ и ѝ шепнеше утешително, половината думи бяха на келтски.

— Ще те омъжа и детето ти ще има добър баща — шепнеше той. — Заклевам ти се, a neghean.

— Не мога да се омъжа — каза тя леко задавено. — Няма да е редно. Не мога да приема друг, когато обичам Роджър. А Роджър вече няма да ме иска. Когато разбере…

— За него няма да има значение — каза Джейми и я стисна по-здраво, почти яростно, сякаш можеше да оправи нещата само със силата на волята си. — Ако е почтен мъж, няма да има значение. А ако има… е, тогава не те заслужава и ще го размажа от бой, а после ще ти намеря по-добър мъж.

Тя се изсмя тихо и смехът ѝ прерасна в стон, зарови глава в рамото му. Той я погали, люлееше я и ѝ шепнеше като на малко момиченце с ожулено коляно. Очите му срещнаха моите над главата ѝ.

Не бях плакала, когато ми каза; майките са силни. Но сега тя не можеше да ме види и Джейми бе отнел бремето на силата от плещите ми за момента.

Тя не беше плакала, когато ми каза. Но сега се притискаше към него и плачеше, не само от мъка, но и от облекчение. Той просто я държеше и я остави да плаче, като я галеше по косата и се взираше в лицето ми.

Аз избърсах очи с ръкава си и той ми се усмихна леко. Бриана вече бе утихнала в дълги, потиснати стенания и той я погали нежно по гърба.

— Гладен съм, сасенак. Няма да ни навреди и да пийнем нещо, а?

— Точно така — казах, прочиствайки гърло. — Ще ида да взема малко мляко от бараката.

— Не говорех за мляко! — извика той след мен с престорен гняв.

Без да обръщам внимание на задавения им смях, аз отворих вратата.

Нощта беше студена и ясна, есенните звезди грееха като ярки искри в небето. Не бях облечена за излизане — ръцете и лицето ми започнаха да тръпнат от студа, — но все пак останах така, за да може студеният вятър да мине през мен, да отнеме напрежението от последния четвърт час.

Всичко беше тихо; щурчетата и цикадите отдавна бяха замлъкнали или се бяха скрили като мишките, скунксовете и енотите, които бяха спрели безкрайното си търсене на храна и бяха засънували зимните си сънища, а мазнината, резултат от усилията им, сгряваше костите им. Само вълците ловуваха в студените звездни нощи на късната есен, а те бяха тихи по замръзналата земя.

— Какво ще правим? — попитах огромните дълбини на тъмното небе.

Не се чуваше нищо, освен шумът на вятъра в боровете; не дойде отговор, само ехото от въпроса ми изкънтя в ушите ми: „правим“. Това поне бе вярно; каквото и да станеше, никой от нас нямаше да се изправи пред него сам. И предполагах, че това е точно отговорът, от който се нуждаех сега.