Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Отправи се към средата на града покрай хлътнали постройки и стъкмени от черупка колиби. Истинско чудо беше, че са оцелели на бурите. Нейният народ заслужаваше нещо по-добро. Със завръщането на боговете щяха да го притежават.
Дразнещо — подготовката на народа за речта ѝ отне някое време. Двадесетина хиляди слушачи в небойна форма, събрани на едно място, бяха внушителна гледка. Така населението на града не ѝ се виждаше чак толкова малобройно. И все пак, бяха само част от някогашната им численост.
Войниците ги поставиха да седнат и определиха викачи, за да предават думите ѝ на по-отдалечените. Докато чакаше приготовленията, тя изслуша отчета за населението. Изненадващо, но мнозинството от несъгласните бяха работници. Предполагаше се, че са послушни. Е, повечето от тях бяха възрастни — онези, които не се бяха сражавали във войната с алетите; онези, които не са били принудени да гледат как приятелите им загиват.
Тя чакаше в основата на кулата всичко да бъде готово. Изкачи стъпалата, за да започне словото си, но се спря, щом забеляза към нея да тича Варанис, един от лейтенантите ѝ. Той беше един от избраните за буреносната форма.
Изведнъж готова за битка, Ешонаи се настрои на Ритъма на Разрухата.
— Генерале — докладва той в Ритъма на Притеснението. — Те избягаха!
— Кой?
— Онези, които ни наредихте да отделим, онези, които не искаха да се преобразуват. Те избягаха.
— Добре тогава, преследвайте ги — нареди Ешонаи в Ритъма на Злобата. — Не могат да стигнат далеч. Работниците няма да успеят да прескачат пропасти; могат да достигнат само докъдето има мостове.
— Генерале! Прерязаха един от мостовете, а после с въжетата се спуснаха в самата пропаст. Избягаха през нея.
— Без друго ще загинат — отвърна Ешонаи. — След два дни има буря. Ще бъдат заклещени в пропастта и ще умрат. Не се занимавайте с тях.
— Ами стражата им? — попита Венли в Ритъма на Злобата и застана до Ешонаи. — Те защо не са били пазени?
— Стражата избяга с тях — обясни Варанис. — Ешонаи, поведе ги Туде…
— Няма значение — отвърна тя. — Свободен си.
Варанис се оттегли.
— Не си изненадана — отбеляза Венли в Ритъма на Разрухата. — Кои са тези стражи, които искат да помагат на затворниците да избягат? Какво си сторила, Ешонаи?
— Не ме предизвиквай.
— Аз…
— Не ме предизвиквай — повтори Ешонаи и хвана с Бронирата си ръка сестра си за врата.
— Убий ме и ще опропастиш всичко — рече Венли без сянка на страх в гласа си. — Никога няма да последват жена, убила пред всички сестра си; а и само аз мога да доставя духчетата, които са ти необходими за преобразяването.
Ешонаи поде Ритъма на Подигравката, но я пусна.
— Ще произнеса речта си.
Тя обърна гръб на Венли и пристъпи напред, за да говори на множеството.
Част четвърта
Идат
Каладин * Шалан * Далинар
59
Бързия
„Ще пратя това писмо до моя «стар приятел», понеже не знам какво име ползваш напоследък.“
Каладин никога преди не бе лежал в затвор.
Клетки, да. Ями. Кошари. Под стража в стая. Но никога в затвор като затвор.
Навярно защото затворите бяха твърде хубави. Разполагаше с две одеяла, възглавница и нощно гърне, което сменяха редовно. Хранеха го далеч по-добре, отколкото го бяха хранили когато и да било като роб. Каменната пейка не беше най-удобното легло, обаче с одеялата не беше зле. Нямаше прозорци, но поне не беше навън по време на бурите.
Общо взето, килията беше много хубава. И той я ненавиждаше.
В миналото се бе озовавал затворен в тясно помещение, единствено за да оцелее по време на буря. А сега беше затворен тук за безкрайни часове и нямаше какво да прави, освен да лежи по гръб и да мисли… Сега се усещаше неспокоен, потеше се, липсваха му откритите пространства. Липсваше му вятърът. Самотата не го мъчеше. Но тези стени. Имаше чувството, че го мачкат.
На третия ден от пленничеството си чу някаква неразбория по-нататък в затвора, далеч от килията му. Надигна се, без да обръща внимание на Сил, която седеше на невидима пейчица на стената. Какви бяха тези викове? Отекваха откъм коридора.
Малката килия на Каладин се намираше в отделена стая. Единствените хора, които виждаше, откакто го затвориха, бяха пазачите и слугите. По стените сияеха сфери, та помещението беше добре осветено. Сфери в стая за престъпници. Дали не бяха турени да изкушават затворниците? Богатства, недостижими със съвсем малко.