Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Притисна се в студените пръти и се вслуша в неразбираемите шумове. Представи си как мъжете от Мост Четири са дошли да го измъкнат. Да не дава Отецът на Бурята да направят такава глупост.
Вторачи се в една от сферите в поставка на стената.
— Какво? — попита го Сил.
— Може да се добера достатъчно, за да вдъхна тази Светлина. Намира се съвсем малко по-далеч, отколкото бяха паршендите, когато извлякох Светлина на Бурята от техните скъпоценни камъни.
— И тогава какво? — тихичко попита Сил.
Добър въпрос.
— Би ли ми помогнала да се измъкна, ако поискам?
— А ти искаш ли?
— Не съм сигурен. — Обърна се, остана прав и опря гръб в прътите. — Може и да поискам. Обаче ще е противозаконно.
Сил вирна брадичка.
— Аз не съм духче на справедливостта. Законите нямат значение; важното е какво е правилно.
— По това сме съгласни.
— Но ти дойде с готовност. Защо ще излизаш сега?
— Няма да им дам да ме екзекутират.
— Те няма да го направят. Чу Далинар.
— Далинар да върви в Преизподнята. Той допусна това да се случи.
— Той опита да…
— Допусна го! — тросна се Каладин, обърна се и стовари длани върху прътите. Поредната проклета клетка. Каладин отново беше там, откъдето започна. — И Далинар е като другите — изръмжа той.
Сил долетя до него и спря между пречките с ръце на хълбоците.
— Кажи го пак.
— И той… — Извърна се. Трудно беше да я лъже. — Добре де, добре. Не е като другите. Обаче кралят е. Признай го, Сил. Първо ме приветстваше, задето опитвах да го защитя. Сега щраква с пръсти и иска да ме екзекутира. Като дете е.
— Каладин, плашиш ме.
— Така ли? Каза ми да ти повярвам, Сил. Когато скочих долу на арената, ти ми каза, че този път ще бъде различно. И кое му е различното?
Сил извърна очи. Изведнъж стана много мъничка.
— Дори Далинар призна, че кралят е допуснал голяма грешка, като е позволил на Садеас да се измъкне от предизвикателството — продължи Каладин. — Моаш и приятелите му са прави. Кралството ще е по-добре без Елокар.
Сил кацна на пода и наведе глава.
Каладин се върна до пейката, но беше твърде разстроен да седи. Почна да крачи. Как може да се очаква от човек да живее затворен в тясна стая без свеж въздух? Каладин нямаше да им позволи да го оставят тук.
По-добре ще е да удържиш на думата си, Далинар. Да ме измъкнеш оттук. Скоро.
Шумотевицата, от каквото и да бе предизвикана, стихна. Каладин попита слугинята, когато тя дойде с храната и я плъзна през малкия отвор долу на вратата от пръти. Жената не продума и избяга като кремлинг пред буря.
Каладин въздъхна и взе храната — задушени зеленчуци, поръсени със солен черен сос — и пак се просна на пейката. Даваха му храна, която да яде с пръсти. Никакви вилици и ножове. За всеки случай.
— Хубаво местенце си имаш, мостови — рече Шутът. — Аз самият няколко пъти обмислях дали да не се преместя тук. Наемът може и да е нисък, но цената за приемане е доста височка.
Каладин рипна на крака. Шутът седеше на пейка до отсрещната стена, вън от килията и под сферите. Държеше в скута си някакъв особен инструмент от опнати струни и полирано дърво и го настройваше. Само преди миг не беше там. В името на Бурите… а пейката беше ли там по-рано?
— Как влезе? — попита Каладин.
— Е, има едни работи, наречени врати…
— И пазачите те пуснаха?
— Технически? Да — отвърна Шутът, докато подръпваше една струна. После дръпна друга и се приведе да чуе.
Каладин отново седна на пейката в килията. Шутът беше в обичайните си черни одежди. Беше свалил тънката сребърна сабя от пояса си и тя лежеше до него. На пейката имаше и смачкана кафява торба. Шутът седеше с кръстосани крака и се надвесваше над инструмента. Промърмори си тихичко и кимна.
— Съвършената височина на тона прави всичко това толкова по-лесно, отколкото беше навремето…
Каладин седеше и чакаше, докато Шутът се облегна на стената. После не направи нищо.
— Е? — обади се Каладин.
— Да. Благодаря.
— Ще ми посвириш ли?
— Не. Ти няма да го оцениш.
— Защо си тук тогава?
— Нрави ми се да посещавам затворници. Казвам каквото си искам, а те нищо не могат да направят. — Вдигна поглед към Каладин, после отпусна ръце върху инструмента и се усмихна. — Дойдох за една история.
— Каква история?