Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Така живееше Флорънс в един свят на мечтите, където любовта, изпълваща младото й сърце, се изливаше върху призрачни сенки, а в действителния си живот единственото нещо, което изпитваше, бе да вижда как мощният поток на чувствата й се връща обратно към нея. Така тя навърши седемнадесет години. Уединеният й живот я бе направил скромна, но не бе променил благия й прав и любещата й природа. Едновременно дете, ако се съди по нейната невинност и чистосърдечност, и жена, ако се съди по скромното й достойнство и дълбочината на чувствата й. В прелестното й лице и в крехката й фигура сякаш се долавяха и неуловимо се сливаха детето и жената — като че ли пролетта не искаше да отстъпи при настъпването на лятото и се стремеше да съчетае очарованието на ранните пъпки с разцъфналите цветя. Но във вълнуващия й глас, в спокойните й очи, в странното сияние, понякога озаряващо лицето й, в замислената й красота се усещаше нещо, напомнящо за починалия й брат. И на своя съвет в залата слугите си продумваха за това помежду си, поклащаха глави и с още по-голям апетит ядяха и пиеха, още по-тясно свързани в своята дружба.
Тези зорки наблюдатели имаха доста неща за казване относно мистър и мисис Домби, както и относно мистър Каркър, който, изглежда, бе посредник помежду им и непрекъснато влизаше и излизаше, сякаш се опитваше да ги примири, но не успяваше. Те всички скърбяха заради печалното положение на нещата и бяха единодушни, че мисис Пипчин (тя бе ненадмината в ненавистта, която предизвикваше) има пръст в цялата работа. Общо взето обаче, им бе приятно да имат такъв подходящ обект за насмешки и те неуморно се възползуваха от това и много се забавляваха.
Гостите, които идваха в дома, както и познатите, които мистър и мисис Домби посещаваха, считаха, че съпрузите са твърде подходящи един за друг, поне що се отнася до високомерието, и преставаха да мислят повече по този въпрос. Младата дама с разголения гръб не се появи известно време след смъртта на мисис Скютън. Тя бе споделила с някои близки приятели, издавайки обичайните си очарователни леки писъци, че непрекъснато свързва семейството с представата си за гробници и други подобни ужаси. Когато обаче най-сетне ги посети, не забеляза нищо ужасно освен това, че мистър Домби носеше златни висулки, прикачени към часовниковата му верижка, и тя с възмущение окачестви това като проява на краен предразсъдък. Тази млада чаровница по принцип възразяваше срещу снахите. Тя иначе не можеше да изкаже никакво неодобрение спрямо Флорънс освен това, че много й липсвал „стил“ — под това навярно разбираше разголен гръб. Много от посетителите, които идваха в къщата само при тържествени случаи, едва ли разбираха коя е Флорънс и когато се прибираха у дома, възкликваха: „Така ли, нима тази в ъгъла бе мис Домби? Много хубава, но твърде крехка на вид и замислена.“
Да, именно такава бе Флорънс през изминалите шест месеца. Един ден с безпокойство, граничещо със страх, тя зае мястото си на масата точно в навечерието на втората годишнина от сватбата на баща й с Едит (по време на първата годишнина мисис Скютън лежеше, скована от парализата). Причината за безпокойството й бе самият тържествен случай, изражението върху лицето на баща й, което тя забеляза само с един бегъл поглед, както и присъствието на мистър Каркър — то винаги й бе крайно неприятно, но този път повече от всякога.
Едит бе разкошно облечена, тъй като двамата с мистър Домби бяха поканени вечерта на голям прием, и този ден вечерята бе сервирана в по-късен час. Едит се появи чак когато всички бяха седнали около масата, и мистър Каркър се изправи и я придружи до стола. Колкото и да бе ослепително прекрасна, в лицето и в осанката й имаше нещо, което завинаги и безнадеждно я отдалечаваше от Флорънс и всички останали. Въпреки това, само за миг, когато Едит се бе извърнала към нея, Флорънс долови проблясък на топлина в очите й и този поглед я накара още повече да тъгува и да съжалява за разстоянието, което ги делеше.
По време на вечерята почти не разговаряха. Флорънс чуваше баща си да разказва нещо от време на време на мистър Каркър по служебни въпроси, а той тихо му отговаряше, но тя не обръщаше внимание на това, което си говорят, и само искаше час по-скоро вечерята да свърши. Когато десертът бе сервиран и те останаха сами, без всякакви слуги наоколо, мистър Домби, след като се изкашля няколко пъти по начин, непредвещаващ нищо добро, рече:
— Мисис Домби, предполагам, вие знаете, че съм дал нареждания на икономката и утре ще имаме гости на вечеря.