Съдбовният кораб [bg]

От удобната си позиция тя сведе поглед към сцена на бедствие и битка. Видя екипажи, които изоставяха повредените си от змиите кораби, и други, борещи се с паднали такелажи и ранени мъже. Но онези сред джамаилската флота, които все още функционираха, изглеждаха решени да продължат сражението. Доколкото можеше да види, нямаше лесен път за бягство. Мотли се беше забил в един кораб, който се беше опитал да го отблъсне. Сега двата кораба бяха заклещени един в друг, такелажите им се бяха оплели и на двете палуби кипеше кървава битка. Алтея подозираше, че без значение кой излезеше победител, и двата кораба бяха обречени. Мариета можеше да се промъкне покрай тях и да избяга, но Соркор я беше задържал назад в опит да помогне на Мотли. Залп след залп от стрели политаха от палубата ѝ и поваляха джамаилските моряци един по един, докато собственият ѝ, малък катапулт изстрелваше камъни към заобикалящите ги кораби в напразни усилия да ги задържи на разстояние.

Беше твърде неравностойно съревнование и ставаше все по-лошо. Сега, след като Вивачия и Парагон се бяха раздвижили, единствено желанието да държат катапултите си в подходящ обхват пречеше на джамаилските кораби да обградят напълно двата живи кораба. Бялата змия, която се виеше из водата до Парагон, възпираше някои от корабите, а резултатите от по-ранната змийска атака забавяха други. Алтея видя как гротът на един от съдовете внезапно рухна и предположи, че по-ранно опръскване на змийска плюнка най-накрая беше прояло платната.

Единствената им надежда беше да си проправят път през кръга и да избягат към Заграба. Уинтроу беше казал, че градът е защитим, но защитим не означаваше, че може да издържи на продължителна обсада. Подозираше, че докато сатрапът беше жив, джамаилската флота нямаше да се откаже. А щом умреше, щяха да елиминират всички свидетели. Щяха ли да се въздържат от изтребването на цяло пиратско селище? Не мислеше.

Долу на палубата мъже преместваха тялото на Кенит. Старата жена се тътреше след него, но Ета беше останала на бака, стиснала парапета и взряла се покрай рамото на фигурата, незаинтересована от битката около тях. Може би и тя усещаше, че по-голяма част от Кенит оставаше във фигурата, отколкото в отпуснатото тяло. Сега Кенит беше част от Парагон. Беше умрял на палубата на Парагон и корабът го беше приветствал. Тя все още не можеше да разбере защо.

Изведнъж изпод нея заговори Янтар:

— Най-добре слез долу. Брашън е сигурен, че насам ще полети камък и ще те отнесе със себе си.

Парагон вече беше поел един здрав удар, който беше откършил част от парапета му и беше надраскал палубата му.