Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Това стигна твърде далеч — произнесе създанието. — Не желая Сянката да се замесва в това. Сега си вървете.

Маймунчето просия, изду гърди и се отправи нататък. След няколко крачки хвърли поглед назад, сбръчка съсухреното си лице, оплези език, а после побягна.

И шестимата го гледаха как си отива. На Кайл му се стори, че се смалява в далечината с невъзможна бързина. Той се обърна към трупа — при по-близко вглеждане той повече наподобяваше консервирано тяло с изсъхналата си плът и всичко останало. Като Имасс, за които бе чувал толкова много. Щом се замисли за това, той погледна К’азз, който също изучаваше създанието с учудване и подозрение на лицето си.

— Кой си ти? — попита К’азз.

— Наричам се Еджуокър — донесе се бездиханният сух отговор, като вятър над нагорещен пясък. — Нищо че това не значи нищо за вас. Важното е, че вие не сте тукашни. Аз ви връщам.

— Време беше — промърмори Кокошката към Кайл.

— В Кюон? — попита К’азз, но съществото просто махна с ръка.

— Кюон Тали! — настоятелно викна К’азз. Около тях се събра сивият мрак на Лабиринта и задуши всякаква видимост. Не беше тъмно или нощ, а просто толкова мъждиво, че Кайл едва виждаше. Пред тях се показа блед блясък; той и останалите се насочиха към него. Кайл се намери в пещера, издълбана в мека песъчлива скала. Той се насочи към отвора й, където светлината на звездите грееше студено, но ярко. Той трябваше да прекрачи над няколко тела, увити в тънки одеяла и заспали около угаснал огън. Излезе в ясна студена нощ. Заобикаляха ги скали, обсипани с тъмни отвори — множество пещери. Пред тях минаваше път и се надигаше по склона. В далечината гърмежи и подобни на светкавици проблясъци раздираха нощта на север и на юг. К’азз слезе напред, обърна се на юг и се загледа. Те отидоха при него.

Пътят се извиваше надолу между канарите до дълъг тесен каменен мост над широка река. Отсрещният бряг гъмжеше от хора, осветени от безчет факли. Повечето от тях бяха скупчени около далечния край на моста и го изпълваха докъм средата, където блъсканицата спираше, сдържана само от неколцина души. Обетници? Той погледна К’азз — принцът оглеждаше моста с присвити очи.

— Рапицата — прошепна той. — Амат, Мършавия, Черния и Тургал.

— Братя! — викна К’азз. — Внимавайте!

Мълчание и покой. Кучета побягнаха през скалите със свалени опашки. Кайл разгледа моста. Толкова много войници срещу толкова тънка преграда… защо просто не ги покосят със стрели? Мостът обаче явно имаше каменни страни, а множеството бе твърде близо — хвърлянето на стрелите щеше да отнесе много повече от нападателите.

Преследвача го бутна и вирна брадичка над пътя. Нещо засенчваше многото тъмни входове на пещери от отсрещната страна — от сенките се заизмъкваха прозрачни сиви фигури. Те заслизаха и започнаха да се приближават мълчаливо. Кайл подскочи, когато зад него излязоха още. Стотици сенки. Всички мъртви Обетници. Те ги заобиколиха. Всичките празни мъртви очни кухини гледаха втренчено К’азз и Кайл можеше да усети напрегнатостта, страшната твърдост на този поглед. Като че останалите от дружината им въобще не съществуваха за сенките. Само преди година подобно посещение би прогонило Кайл с писъци в нощта. Понастоящем той се чувстваше привикнал на всякакъв ужас. Дори разпозна двама от загиналите.