Зовът на барабана [bg]

Бях го усетила още в началото, въпреки собственото си безпокойство, и го усетих още по-силно, докато държах ръката му; нещо като енергия пулсираше в него, сякаш беше развълнуван или разстроен, макар че нямаше външни признаци за това. Той умееше много добре да крие чувствата си; какво се бе случило в къщата на Фъргъс, по дяволите?

Бриана бе казала нещо на Джейми, твърде тихо, за да го чуя, и после се извърна, без да изчака отговора, и дойде при мен.

— Имаш ли някакъв мехлем за ръцете му? — попита ме. После се наведе, уж че гледа в сандъчето, и ми каза тихо: — Да му казвам ли тази нощ? Изморен е и го боли. Не е ли по-добре да го оставим да си почива?

Погледнах към Джейми. Беше се облегнал назад и гледаше пламъците с широко отворени очи, ръцете му почиваха на бедрата. Не беше отпуснат обаче; онова странно течение още минаваше през него и той бе изопнат като телеграфна жица.

— Той може и да успее да си почине, ако не знае, но ти няма да можеш — казах също така тихо. — Върви да му кажеш. Но може би е добре първо да хапне — добавих практично. Искрено вярвах, че лошите новини се сервират на пълен стомах.

Шинирах пръста на Джейми, а Бриана седна до него и намаза с мехлем от тинтява разранените кокалчета на другата му ръка. Лицето ѝ беше спокойно; никой не би се досетил какво става зад него.

— Скъсал си си ризата — казах, когато приключих превръзката с малък четвъртит възел. — Дай ми я след вечеря да я закърпя. Как е сега?

— Много добре, мадам Лазонга — каза той и леко разклати превързания си пръст. — Ще ме разглезите с толкова внимание.

— Когато започна да дъвча храната ти вместо теб, тогава можеш да се притесняваш — сопнах се аз.

Той се засмя и подаде другата си ръка на Бри, за да я намаже.

Отидох до шкафа да взема чиния за него. Когато се върнах при огнището, видях, че я гледа напрегнато. Тя бе свела глава, взираше се в голямата мазолеста длан, която държеше. Предполагах, че търси думи, с които да започне, и сърцето ми се сви заради нея. Вероятно трябваше да му кажа аз, насаме; за да я изслуша, след като първото чувство вече е преминало и отново се е овладял.

— Ciamar a tha tu, mo chridhe? — попита той внезапно. Обикновено я поздравяваше така, началото на вечерния им урок по келтски, но сега гласът му беше друг; тих и много нежен. Как си, скъпа моя? Ръката му се обърна и покри нейните, обгърна дългите ѝ пръсти.

— Tha mi gle mhath, athair — отговори тя, но изглеждаше малко изненадана. Добре съм, татко. Обикновено започваха урока след вечеря.