Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Аншар застава зад Траканд — заяви твърдо Карайнд. — Ще изпратя прокламациите още днес.
— Предатели! — извика Аримила. — Със смърт ще ви накажа за това! — И пръстите й зашариха по колана към канията на камата й, обсипана със скъпоценни камъни, но празна, сякаш се канеше сама да се заеме с екзекуцията, и то веднага. Еления отвори уста да се изсмее, но не прозвуча никак весело. Прозвуча почти като плач.
Елейн вдиша дълбоко. Вече имаше на своя страна девет от десетте Дома, които й трябваха. Не хранеше илюзии. Каквито и да бяха поводите на Силвейз, Лир и Карайнд просто се опитваха да спасят каквото могат, да изоставят една изгубена кауза и да се вкопчат в друга, която изведнъж е започнала да се издига. Щяха да очакват от нея да ги облагодетелства, че са застанали на нейна страна, преди да вземе трона, и да забрави, че са подкрепяли Аримила. Нямаше да направи нито едното, нито другото. Но нямаше и да ги отхвърли току-така.
— Траканд приема Барин. — Каза го без никаква топлота обаче. Никаква. — Траканд приема Аншар. Капитан Гайбон, отведете пленниците в града. Ратниците на Керен, Барин и Аншар ще получат снаряжението си, след като бъдат разпратени прокламациите, но могат да задържат знамената си.
Той отдаде чест, обърна коня си и зараздава заповеди.
Елейн подкара сивата кобила към Диелин, която тъкмо идваше с Каталин и тримата млади глупаци с позлатените брони. Силвейз, Лир и Карайнд тръгнаха след нея. Елейн не се притесняваше, че са зад гърба й — не и при стоте гвардейки зад техните гърбове и Биргит до нея. Щяха да ги следят много изкъсо, докато разпратят прокламациите си. Включително Силвейз.
— Ужасно спокойна си — каза Биргит. — Току-що спечели голяма победа.
— А след няколко часа ще разбера дали трябва да спечелвам нова — отвърна Елейн.
Глава 34
Чашка каф
Фурик Карийд опря стоманения си юмрук до сърцето си да отвърне на поздрава на часовия, без да обръща внимание, че мъжът се изплю, щом го подмина. Дано само осемдесетте мъже и двадесетте и един огиери също да не му обърнеха внимание. Трябваше да го подминат, ако разбираха кое е по-добре за тях. Беше дошъл да събере информация, а едно убийство щеше да го затрудни. Откакто слугата му Аджимбура бе забил ножа си в сърцето на един знаменосец заради предполагаемо оскърбление към господаря му — всъщност беше си истинско оскърбление, но Аджимбура трябваше да си сдържи нервите така, както ги сдържа самият той — бе започнал да оставя дребния жилав планинец в гората със сул-дам, дамане и част от гвардията да наглеждат товарните коне, щом влезеше в поредния лагер. Дълъг път за тоя дето духа беше изминал от Ебу Дар: почти четири недели гонеше слухове, докато мълвата най-сетне не го доведе в този лагер в източната част на Централна Алтара.
Спретнатите редици бели шатри и коневръзи бяха изпънати на горска поляна, достатъчно просторна, за да кацат на нея ракен, но и помен нямаше нито от ракен, нито от летци, нито от наземна рота с фургоните и гледачите на ракен. Но той и не беше виждал ракен в небето вече от доста време. Всички уж ги били изпратили на запад. Не знаеше защо, нито го интересуваше. В целия този свят Върховната лейди беше единствената му цел. Високият тънък съобщителен стълб обаче хвърляше дълга сянка под утринното слънце, тъй че някъде наблизо все пак трябваше да има ракен. Според него лагерът трябваше да побира около хиляда души, без да се броят налбантите, готвачите и други такива. Интересно, всички войници носеха познатата броня от родния край, вместо тукашните железа и шлемове с решетки пред лицата. Практиката беше повечето части да се подсилват с мъже от отсамната страна на океана. Интересно беше също и че повечето бяха в пълно снаряжение. Един командир рядко държеше войниците си в пълно снаряжение, освен ако не очакваше скоро да влязат в акция. Според слуховете, до които се беше добрал, тук случаят май беше точно такъв.
Трите пилона за знамена отличаваха командната шатра — висока и с прави стени от бяло платно, с отдушници за проветряване. Сега от тях не излизаше дим, защото утрото не беше много студено, макар слънцето все още да клечеше ниско над хоризонта. На единия пилон вяло висеше имперското знаме със синята рамка, скрило в гънките си златния ястреб, стискащ мълнии в ноктите си. Някои командири го изпъваха на хоризонтален прът, за да се вижда винаги цялото, но според него това бе излишна показност. Другите две знамена, на по-късите пилони от двете страни, трябваше да са на полковете, към които се числяха бойците.
Карийд слезе пред командната шатра и смъкна шлема си. Капитан Мусенджи го последва — лицето му бе намръщено, обрулено от вятъра и слънцето. Останалите мъже също слязоха, за да отпочинат конете им, и застанаха до животните. Огиерите Градинари се подпряха на бойните си брадви с дългите дръжки с черни пискюли. Всички знаеха, че няма да се задържат дълго тук.