Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Изведнъж през портите излязоха трима конници с позлатени шлемове и брони, с мечове в ръце. Двама от тримата бяха съвсем дребнички. Виковете, които се надигнаха при появата им, надделяха над грохота на битката:
— Черните орли!
— Наковалнята!
— Червените леопарди!
На портата се появиха и две жени на коне, сборичкаха се и накрая по-високата успя да издърпа назад коня ня другата.
— Кръв и кървава пепел! — изруга Елейн. — Конайл е достатъчно голям, но Бранлет и Перивал са още момчета! Някой трябваше да ги опази от това!
— Диелин ги задържа достатъчно дълго — отвърна й спокойно Биргит. Спокойствието, потекло по връзката, бе наистина дълбоко. — По-дълго, отколкото допусках, че ще задържи Конайл. И все пак успя да извлече Каталин. Както и да е, между първата линия и момчетата има няколкостотин души, а не виждам някой да им отваря път, за да минат напред.
Вярно беше. Трите хлапета размахваха мечовете си поне на петдесетина крачки от касапницата. Но все пак петдесет крачки беше нищо разстояние за обхвата на лък или арбалет.
По покривите започнаха да се появяват мъже, отначало десетки, после — стотици, стрелци с лъкове и арбалети, катереха се по стръмните хлъзгави плочи като паяци, за да си намерят място, откъдето да стрелят в гмежта долу. Един се подхлъзна и падна, стовари се върху мъжете на улицата и се загърчи от многобройните мушкания. Друг политна, улучен от стрела в хълбока, и също се катурна долу.
— Много са нагъсто — каза възбудено Биргит. — Не могат да вдигнат лък, камо ли да го изпънат. Обзалагам се, че дори няма място за мъртвите да паднат. Скоро ще свърши.
Но касапницата продължи още половин час, преди да се чуят първите викове за пощада. Мъже започнаха да окачат шлемовете си на дръжките на мечовете и да ги вдигат високо над главите си — рискуваха да бъдат убити с надеждата да оживеят. Пехотинци смъкваха шлемове и вдигаха ръце. И на вълна се плъзна викът от хиляди мъжки гърла:
— Пощада!
Елейн седна отново на седлото. Беше свършило. Оставаше да се разбере колко добре е свършило.
Битката не спря мигновено, разбира се. Някои се опитваха да продължат боя, но се сражаваха сами и загиваха, или ги събаряха мъжете около тях, които вече не искаха да умрат за нищо. Най-накрая обаче и най-сърцатите започнаха да хвърлят оръжието си и макар не всеки глас да молеше за пощада, ревът все пак беше оглушителен. Обезоръжени мъже, без шлемове и броня, се затътриха през редиците гвардейци, вдигнали ръце над главите си. Бойците с алебардите ги подкараха като стадо. Приличаха на зашеметени овци сред двор за клане. Същата сцена сигурно се разиграваше и по тесните улички на Долен Кемлин, както и при портите, тъй като единствените викове, които чуваше Елейн, бяха за пощада, а и те започнаха да заглъхват, щом хората разбраха, че им е дадена.
Още нямаше пладне. Всички благородници бяха отделени от масата войници и ратници. По-дребните бяха прибрани в града под ескорт — щяха да ги задържат, за да си платят откупа. След като бъдеше осигурен тронът, разбира се. Първите по-висши благородници, които доведоха пред нея, под охраната на Чарлз и дузина гвардейци, бяха Аримила, Неан и Еления. Чарлз бе ранен в лявата ръка и ударен с чук в гърдите, но лицето му беше спокойно. Елейн въздъхна облекчено, щом видя трите жени пред себе си. Останалите щяха да бъдат намерени, между мъртвите или между пленниците. Беше обезглавила противниците си. Поне докато не дойдеше Люан и другите с него. Гвар-дейките най-после се разстъпиха, та да застане срещу пленничките си.
Трите бяха облечени така, все едно се бяха канили да присъстват още този ден на коронацията на Аримила. Самата Аримила бе с рокля от червена коприна, обшита с перли по деколтето и извезана с вдигнали се на задните си крака бели лъвове по ръкавите. Олюляваше се в седлото, замаяна също като войниците си. Неан, с лъскавата си черна коса, прихваната от сребърна мрежичка със сапфири, изглеждаше по-скоро примирена, отколкото зашеметена. Дори успя да изръмжи, макар и слабо. Меденокосата Еления, в зелено, пищно извезано със златни нишки, местеше гневния си поглед ту към Аримила, ту към Елейн. По връзката потече колкото триумф, толкова и презрение. Ненавистта на Биргит към тези жени бе нещо толкова лично, колкото и за самата Елейн.