Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— „Трудности“ — изсумтя Луни. — Това е само едно от възможните определения.
В шатрата влезе набит брадат мъж в просто кафяво палто. Носеше резбован дървен поднос със сребърна кана и две груби бели чаши, от онези, които не се чупят, докато ги караш във фургоните. Въздухът се изпълни с миризмата на прясно сварен каф.
— Вашият каф, флаг-генерал. — Мъжът постави подноса в края на масата с опънатата карта и грижливо напълни едната чаша с черната течност. Поглеждаше с крайчеца на окото си Карийд. Беше на средна възраст, носеше на колана си два дълги ножа и ръцете му бяха като на мъж, който умее да борави с тях. Карийд долови у него близък на Аджимбура — по дух, макар и не по крьв. Тези тъмнокафяви очи не можеха да са от хълмовете Кенсада. — Изчаках другите да напуснат, щото едва ли ще стигне и за вас, госнодарю. Не знам дали скоро ще получа още.
— Желаете ли каф, Карийд? — Неохотата на Луни беше повече от явна, но трудно можеше да не го покани. За толкова голямо оскърбление Карийд щеше да бъде принуден да го убие. Или поне така трябваше да си е помислил Луни.
— С удоволствие — отвърна Карийд, сложи шлема си до подноса, смъкна черните стомени ръкавици и ги остави до него.
Слугата напълни и втората чаша и понечи да се отдръпне в ъгъла на шатрата, но Луни рече:
— Това засега е всичко, Мантуал.
Набитият мъж се поколеба, изгледа накриво Карийд, после се поклони на Луни, докосна очите и устните си с пръсти и излезе.
— Мантуал се престарава в грижите си за мен — обясни Луни. Явно не му се щеше да го обяснява, но държеше да избегне онова, което можеше да се приеме за открито оскърбление. — Странен тип. Лепна ми се още преди години в Буджили, пълзя, докато ми стане личен слуга. Мисля, че ще остане при мен дори да престана да му плащам. — Да, досущ като Аджимбура.
През първите няколко минути само отпиваха каф: крепяха чашите на връхчетата на пръстите си и се наслаждаваха на тръпчивата му горчивина. Запасите на самия Карийд от черните зърна, определено не от планините Айджаз, бяха привършили преди неделя и той се изненада колко му беше липсвал каф. Така и не се беше замислял от колко необходими неща се лишава. Щом изпиха чашите, Луни ги напълни отново.
— Разкажете ми за трудностите — подкани го Карийд, след като се разбра, че разговорът ще бъде учтив. Винаги се стараеше да е учтив, особено с хора, които щеше да убие, а грубостта тук само щеше да стегне езика на Луни.
Луни остави чашата си, опря юмруци на масата и изгледа намръщено картата. По нея се виждаха пръснати червени клинове с хартиени флагчета на върха — бележеха придвижващи се сеанчански части, и червени звезди, означаваши държащи се на място сили. Малки червени кръгчета бележеха сражения, но странно, нямаше ги белите кръгчета, обозначаващи противника. Никакви.
— През последната неделя — заговори Луни — имаше четири по-сериозни сражения и над шестдесет засади, малки схватки и нападения, много от които доста големи, всички на протежение от триста мили. — Това обхващаше почти цялата карта. Гласът му беше напрегнат. Явно ако имаше избор, нямаше да каже нищо на Карейд. Обаче нямаше избор. — На противниковата страна би трябвало да са включени шест до осем армии. В нощта след първото голямо стълкновение имаше девет големи нападения, всяко на по четиридесет-петедесет мили от полесражението. Немалки войски при това, поне ако се вземат в цялост, но не можем да ги открием и никой няма представа откъде може да са дошли. Които и да са те, имат дамане, онези Айез Седай, и може би от онези прокълнати Аша’ман. Хора са били разкъсвани от взривове, а нашите дамане твърдят, че не са били причинени от Силата.
Карийд отпи глътка каф. Този човек изобщо не мислеше. Ако врагът разполагаше с Айез Седай и Аша’ман, можеше да е използвал онова, дето го наричаха Пътуване, за да се придвижи само с една стъпка толкова далече, колкото пожелае. Но ако враговете можеха да правят това, защо не го бяха използвали, за да се измъкнат с плячката си? Навярно не всички Айез Седай и Аша’ман владееха Пътуването, но това водеше до друг въпрос. Защо не са изпратили онези, които го владеят? Може би единствените им Айез Седай бяха дамане, които бяха откраднали от Тарасинския палат. Според сведенията никоя от тях нямаше представа как се Пътува. Това изглеждаше логично.
— Какво разправят пленниците за онези, които са ги пратили?