Нож от блянове

С шлема под мишницата, той се шмугна през входното платнище и завари вътре повечето офицери в лагера струпани около голяма карта, изпъната на сгъваема походна маса. Половината носеха брони, боядисани на хоризонтални червени и сини ивици, другата половина — на червени и жълти. Щом влезе, всички се изправиха и го зяпнаха — мъже от Ноуийл и Дейлъншар с кожа по-черна и от въглен, мъже с бронзови лица от Н’Кон, русокоси мъже от Мечоакан, светлооки мъже от Алкам, мъже от всички части на Империята. Погледите им не таяха онова безпокойство, често примесено с възхита, с което беше привикнал, а бяха почти предизвикателни. Като че ли всички бяха повярвали в мръсната мълва за съучастието на Гвардията в деянията на някакво си момиче, представящо се за Върховната лейди Тюон, което обирало златото и скъпоценностите на търговци. Сигурно вярваха и на другия слух, който се шепнеше за въпросното момиче, не просто мръсен, а ужасен. Не. Това, че животът на Върховната лейди бе застрашен от самата Всепобедна армия, само по себе си беше ужасно. Този свят беше полудял.

— Фурик Карийд — представи се той хладно. Ръката му искаше сама да посегне към дръжката на меча и само здравата му дисциплина я задържа. Дисциплината и дългът. Беше понасял удари от меч заради дълга. Можеше да изтърпи и обиди заради него. — Желая да поговоря с командира на този лагер.

Тишината се проточи.

— Всички навън — изрева най-сетне един висок мършав мъж. Другите отдадоха чест, взеха си шлемовете от другата маса и се изнизаха. Никой не отдаде чест на Карйид. Десницата му се сви, усети призрачната дръжка и се отпусна.

— Гамел Луни — представи се слабият мъж. Върхът на дясното му ухо беше отрязан, широкият бял белег продължаваше през къдравата черна коса, с побелели кичури около него. — Какво искате?

Във въпроса се долавяше съвсем лека нотка на тревога. Корав и сдържан мъж. Иначе нямаше да си е спечелил трите червени пискюла, красящи шлема му върху оръжейния рафт. Слаби мъже, невладее-щи нервите си, не се издигаха до поста флаг-генерал. Карийд подозираше, че единствената причина Луни да пожелае да говори с него, са трите черни пискюла на собствения му шлем.

— Не да се меся в командването ви. — Луни имаше основание да се опасява от това. Ранговете в Гвардията на Смъртната стража бяха с половин стъпка по-високи от тези извън нея и той можеше да си присвои командването на частта му, ако му се наложеше, макар че след това щеше да е длъжен да обясни причините. И тези причини трябваше да са много убедителни, за да не загуби главата си. — Разбирам, че напоследък е имало… трудности в тази част на Алтара. Искам да знам в какво навлизам.