Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
По пазарите с тухлена настилка от двете страни на пътя, водещ на север към портата за Фармадинг, нямаше хора, но самият път беше запълнен с конници и пешаци, извън обсега на лъковете от стените. Първите бяха само на стотина крачки от Портала. Като че ли бяха запълнили и страничните улици. Конниците бяха най-отпред, с гора от развети над тях знамена, но конница и пехота — всички гледаха към портата на вътрешния град. Беше затворена. Елейн за малко щеше да изкрещи от радост.
Подкара първа, за да премине Портала, но личната й охрана я обкръжи и я избута настрана. Биргит беше плътно до нея, но странно как не избутаха и нея. За щастие никой не възрази, когато тя пришпори сивата кобила, докато между нея и пътя не остана само един ред гвардейки. Този ред обаче се оказа плътен като стена. Сивата кобила наистина беше висока, тъй че Елейн можеше да вижда, без да се изправя на стремената. Трябваше да ги удължи, малко къси и бяха. Явно кобилата беше на Чезмал — само тя бе малко по-ниска от нея. Един кон не можеше да бъде покварен от ездача си — само защото Чезмал беше от Черната Аджа, не означаваше, че и конят е зъл — но все пак Елейн се чувстваше неловко, и не само заради стремената. Сивата кобила щеше да се продаде, тя, както и всички останали коне, яздени от Мраколюбките, а парите щяха да се раздадат на бедните.
Конница и пехота се заизлива през Портала зад Чарлз, толкова гъсто, че изпълни цялата му ширина. Последван от Белия лъв и Златната лилия, Чарлз подкара в лек тръс напред с петстотин гвардейци — развърнаха се по ширината на пътя. Други групи, също толкова големи, се разпръснаха от двете страни и се скриха в улиците на Долен Кемлин. Щом от Портала излязоха и последните бойци, той се сви и изчезна. Ако нещо тепърва се объркаше, бърз изход вече нямаше. Сега или щяха да победят, или Аримила щеше да вземе трона, макар и да не беше взела Кемлин.
— Днес ще ни трябва големият късмет на Мат Каутон — промърмори Биргит.
— Казвала си го и преди. Какво всъщност имаш предвид? Биргит я изгледа странно, а по връзката потече… насмешка!
— Виждала ли си го как играе на зарове?
— Не прекарвам чак толкова време по места, където се играе на зарове, Биргит.
— Тогава да кажем само, че е човекът с най-големия късмет, когото съм срещала.
Елейн поклати глава и разкара Мат Каутон от ума си. Подкаралите напред хора на Чарлз затулиха гледката й. Все още не атакуваха, гледаха да не вдигат повече шум от неизбежното. С мъничко късмет, хората й щяха да обкръжат бойците на Аримила, преди те да са разбрали какво става. След което щяха да я ударят от всички страни. Мат бил човекът с най-големия късмет, когото Биргит била срещала? Хайде де!
Изведнъж гвардейците на Чарлз пришпориха конете и наведоха пиките. Надигнаха се викове, викове на тревога, а след тях и гръмовен рев:
— Елейн и Андор!
Имаше и други. „Луните!“ и „Лисицата!“. „Трите ключа!“ и „Чукът!“, и „Черното знаме!“. И още, за по-малки Домове. Но от всички посоки им отвръщаше един и същ зов, и се повтаряше отново и отново:
— Елейн и Андор!
Изведнъж тя се разтресе, от смях и от плач. Светлината дано да дадеше да не е осъдила всички тези мъже на смърт за нищо.
Възгласите заглъхнаха, заменени от трясъка на стомана в стомана, от викове и крясъци на убиващи и на загиващи мъже. Изведнъж крилата на портата се отвориха. Какво ставаше? За да може да вижда по-добре, Елейн се покатери на седлото. Сивата кобила се размърда нервно — не бе свикнала със странната роля на стъпенка, — но не чак толкова, че Елейн да изгуби равновесие. Биргит измърмори една много люта ругатня, но и тя стъпи на седлото и се изправи. От портата се заизливаха стотици стрелци с арбалети и лъкове… но дали бяха нейните хора, или предателите наемници?
Въздъхна облекчено — стрелците откриха огън по конниците на Аримила. Първите арбалети се вдигнаха и пуснаха залп. Стрелците завъртяха моментално ръчките на оръжията си, за да ги изпънат, но между тях напред се втурнаха други и изстреляха втори залп. Дъждът от метални стрели посичаше мъже и коне, сякаш сърпове жънеха ечемик. Още и още стрелци се изсипваха през портата и стреляха колкото може по-бързо. Трета редица с арбалети затича напред и откри огън, четвърта, пета, а после между стрелците, все още изливащи се от зейналата порта, настъпиха мъже с алебарди. Алебардата беше страховито оръжие, съчетаващо връх на копие с острие на брадва с кука, за смъкване на хора от седлата. Започнаха да падат конници, нямаха място, за да нападнат с пиките си, а изпънатите им мечове бяха наполовина по-къси от алебардите. През портата вече препускаха в галоп мъже в червени палта и лъскави брони, гвардейците, пръснаха се вляво и вдясно, за да нападнат по фланговете хората на Аримила. Потокът им не секваше. Как, в името на Светлината, беше успяла Диелин да събере толкова много гвардейци? Освен ако… Огън да я изгори, трябваше да е хвърлила полуобучените новобранци! Е, обучени или не, днес щяха да бъдат помазани с кръв.