Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Естествено Елейн и Биргит не можеха да си позволят жлъчни забележки, когато той можеше да ги чуе. Откритото задоволство на Нерес в случай, че тъпите му очаквания се сбъднеха — той със сигурност щеше да погледне така на нещата — това вече щеше да е непоносимо. Не им оставяше никакъв избор, освен да си спестят жлъчта и да се усмихват.
Колкото до нея, Нинив си мислеше дали да не отдели малко време на Том, Джюйлин и Юно, настрани от очите на Нерес. Те пак бяха започнали да се забравят. Забравяха, че трябва да правят това, което тя им каже. Резултатът беше без значение; просто трябваше да чакат. А по някаква причина те се бяха захванали да изтезават Нерес, като подхвърляха с мрачни усмивки истории за чупене на глави и режене на гърла. Но единственото място, където можеше да избегне Нерес, беше неговата каюта. Не бяха кой знае колко едри мъже, въпреки че Том наистина беше доста висок, а Юно твърде плещест, но ако се натъпчеха там, щяха да заемат цялото пространство и да надвиснат над нея. Съвсем неподходящо за словесния пердах, който смяташе да им наложи; дай на един мъж възможност да те гледа отгоре и той наполовина е спечелил битката. Затова тя си надяна маска на приветливост, пренебрегвайки изуменото въсене на Том и Джюйлин и пълните с неверие споглеждания на Юно и Раган, и изпита удоволствие от външната кротост, която побързаха да си наложат и другите две.
Продължи да се усмихва и когато разбра защо платната са така изпънати и защо виещите се брегове тичат назад със скоростта на бягащ кон. Нерес се беше разпоредил да приберат веслата и да ги подредят до парапета и изглеждаше почти щастлив. Почти. Ниско покрай брега на Амадиция се виеше глинена ивица; откъм страната на Геалдан се простираше широка лента речни треви между реката и брега, повечето кафяви, на мястото на отдръпналата се вода. Самара се намираше едва на няколко часа нагоре по реката.
— Преляла си — изсъска тя през зъби на Елейн и изтри потта от челото си с опакото на ръката си. Другите пътници бяха отворили място за двете и Биргит стоеше на няколко крачки от тях, но въпреки това тя задържа гласа си нисък и колкото може по-любезен. Стомахът й като че ли се надигаше почти едновременно с клатушкането на кораба, а това едва ли можеше да подобри настроението й. — Този вятър е твое дело. — Надяваше се, че има достатъчно червен копър в торбата.
Ако се съдеше по сияещото изражение на Елейн и широко отворените й очи, човек можеше да си помисли, че от устата й ще закапят мед и масло.
— Превръщаш се в уплашен заек. Я се стегни. Самара е на мили зад нас. Никой няма да усети нещо от толкова далече. За да го разбере, трябваше да е на кораба с нас. Беше много бързо.
Нинив си помисли, че собственото й лице ще се пръсне, ако продължава да поддържа още дълго тази усмивка, но с крайчеца на окото си виждаше Нерес, който си оглеждаше пътниците и клатеше глава. Колкото и да беше ядосана в този момент, можеше да долови вече заглъхващата диря от впридъка на Елейн. Въздействието над времето беше като да изтъркаляш камък надолу по хълма: то обикновено се задържаше такова, каквото си го предизвикал. Ако вятърът отскочеше встрани от пътя, както се случваше рано или късно, просто го дръпваш обратно. Могедиен можеше и да усети такъв сплит от Самара — може би, — но със сигурност не толкова добре, че да разбере къде точно е направен. Тя самата можеше да се сравнява с Могедиен по отношение на суровата сила и след като тя не беше толкова силна, за да направи нещо, можеше да се успокои, че и Отстъпницата няма да може. А наистина й се искаше това пътуване да свърши колкото може по-бързо. И все пак как бе възможно един кораб да се движи така, след като водата изглеждаше толкова гладка?
Разчекнатите й в усмивка устни вече започнаха да я наболяват.
— Трябваше да попиташ, Елейн. Все си я караш по своему и вършиш неща, без да питаш, без да помислиш. Крайно време е да разбереш, че ако паднеш в някоя дупка, както си се затичала слепешката, старата ти гледачка няма да дойде да те вдигне и да ти измие личицето. — При последната дума очите на Елейн се закръглиха като чаени чашки, а оголените й зъби изглеждаха готови да захапят.
Биргит ги прегърна с по една ръка и каза с усмивка, изпълнена с безмерна радост:
— Ако веднага не престанете, ще ви хвърля в реката да се охладите малко. Държите се като шагойски слугини, хванали зимна краста!
Със запотени лица, разтапящи се от любезност, трите закрачиха в различни посоки, колкото може по-надалеч една от друга, доколкото корабът позволяваше. Някъде към залез слънце Нинив чу Раган да казва, че тя и другите две, изглежда, наистина са се успокоили, че са напуснали Самара, след като едва ли не хлипат от радост на раменете си. И другите мъже, изглежда, смятаха почти същото, но останалите жени на борда ги гледаха с твърде изопнати лица. Виж, те познаваха предстоящата беда, щом я видеха.