Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Знаете ли нещо по тази работа, Сам? — запита мистър Пикуик остро.
— Не, нищо не зная, сър — отвърна мистър Уелър и почна да закопчава гетрите с необикновено старание.
— Сигурен ли сте, Сам? — настоя мистър Пикуик.
— Ами да, сър — отговори мистър Уелър, — сигурен съм в това, че до този момент не бях чул нищо по таз работа… Ако нещо се подосещам — добави Сам, спрял поглед на мистър Уинкл, — нямам никакво право да кажа к’во е то, щото се боя, че може да греша.
— Нямам право да се меся повече в частните работи на един приятел, колкото и да ми е близък — заяви мистър Пикуик след кратко мълчание. — Засега позволете ми да кажа само това, че нищо не разбирам от цялата тази работа. Така. Достатъчно сме се занимавали с този въпрос.
След това мистър Пикуик поведе разговор на други теми и мистър Уинкл постепенно се съвземаше, но все пак не се бе напълно възстановил. Те имаха да обсъждат много неща, така че предобедът мина съвсем бързо: в три часа, когато мистър Уелър сложи върху малката обедна маса печен овнешки бут, огромна баница с месо, а различните зеленчуци и кани с бира разположени по столовете или на дивана, или гдето намереше за добре, всички бяха склонни да се възползуват от яденето независимо от това, че месото бе купено, приготвено и опечено, както и баницата беше приготвена и опечена в затворническата кухня, намираща се съвсем наблизо.
След това последваха една или две бутилки много хубаво вино, донесено от пратеника на мистър Пикуик до кафенето „Хорн“, в Доктър’с Комънс. Вместо една или две бутилки може би ще е по-правилно да се каже една или шест бутилки, защото, докато се изпият и се приключи с чая, почна да звъни звънецът, известяващ, че външните лица трябва да напуснат затвора.
Но ако държането на мистър Уинкл сутринта бе необяснимо, то сега, под наплива на чувствата и влиянието на едната или шестте бутилки, сбогуването му с неговия приятел бе възвишено и тържествено.
— Лека нощ, скъпи мой сър — рече мистър Уинкл със стиснати зъби.
— Бъдете благословен, мой скъпи приятелю — отвърна топлосърдечният мистър Пикуик, стискайки ръката на своя млад последовател.
— Хайде! — извика мистър Тъпман от коридора.
— Да, да, веднага — отвърна мистър Уинкл, — лека нощ.
— Лека нощ — каза мистър Пикуик.
Последва друго „лека нощ“ и още друго, и още пет-шест и след това мистър Уинкл все още продължаваше да стиска ръката на своя приятел, като го гледаше в лицето със същия странен израз.
— Случило ли се е нещо? — запита най-сетне мистър Пикуик, защото го бе заболяла ръката от ръкостискането.
— Нищо — отвърна мистър Уинкл.
— Е, тогава лека нощ — каза мистър Пикуик, опитвайки да си освободи ръката.
— Приятелю мой, благодетелю, уважаван мой другарю — шепнеше мистър Уинкл, стиснал китката му, — не ме осъждайте прибързано, недейте; когато научите, че съм бил доведен до крайност от непреодолими препятствия, аз…
— Хайде де — мистър Тъпман се показа на вратата, — идвате ли, или искате да ни заключат?
— Да, да, готов съм — викна мистър Уинкл и с мъка се измъкна от стаята.
Докато мистър Пикуик гледаше в няма почуда как се отдалечават по коридора, Сам Уелър се появи на площадката на стълбите и пошепна нещо в ухото на мистър Уинкл.
— О, разбира се, разчитайте на мен — рече гласно джентълменът.
— Благодаря, сър. Нали няма да забравите, сър? — настояваше Сам.
— Разбира се, че няма — успокои го мистър Уинкл.
— Желая ви успех, сър — каза Сам, като посегна към шапката си. — Много бих желал да можех да ви съпроводя, сър; но, разбира се, началството преди всичко.
— Това, дето оставате тук, говори много във ваша полза — каза мистър Уинкл и с тези думи те се спуснаха надолу по стълбата.
— Много необикновено — разсъждаваше мистър Пикуик, връщайки се в стаята си; той седна пред масата и потъна в размишления. — Какво ли му е хрумнало на този млад човек?
Доста време бе седял така да размишлява, когато се чу гласът на Рокър, ключаря, който питаше дали може да влезе.
— Разбира се — рече мистър Пикуик.
— Донесох ви по-мека възглавница, сър — каза Рокър, — вместо временната, с която си послужихте снощи.