Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Наистина ли? — рече мистър Пикуик.
— Бога ми, наистина — отвърна Смангл. — Само да го чуете как мяука като четири котки — четири различни котки, сър, честна дума. Вие разбирате, че за това се иска дяволска дарба. Абе не може да не обикнете човека, като го видите толкова надарен. Има само един недостатък… малка слабост, за която ви споменах, нали знаете?
Тъй като след тези слова мистър Смангл поклати глава поверително и със симпатия, мистър Пикуик почувствува, че се полага и той да каже нещо, но изрече само: „Аха!“ и погледна неспокойно към вратата.
— Аха — отекна мистър Смангл с дълбока въздишка. — Той е прекрасен компаньон, наистина така е, сър. Няма никъде да намерите по-добър компаньон, но си има един недостатък. Ако духът на дядо му, сър, би се появил пред него в този вид, той ще му поиска заем срещу полица с марка от осемнайсет пенса.
— Хайде де! — възкликна мистър Пикуик.
— Да — потвърди мистър Смангл — и ако той има власт да го извика наново, след два месеца и три дена от днес, пак ще поднови полицата!
— Наистина, той притежава много забележителни качества — заяви мистър Пикуик, — но докато ние тука разговаряме, моите приятели са навярно в голямо затруднение, като не могат да ме намерят.
— Аз ще ги доведа — викна Смангл и се отправи към вратата. — И няма да ви безпокоя, докато те са тук, да знаете. Впрочем…
Произнасяйки последната дума, той неочаквано се спря, затвори вратата, която бе вече открехнал и с меки стъпки тръгна към мистър Пикуик, доближи се до него, изправи се на пръсти и много тихо прошепна:
— Ще ви бъде ли удобно да ми заемете половин крона до края на идната седмица, ще може ли?
Мистър Пикуик едва се стърпя да не се усмихне, но съумя да запази сериозен вид, измъкна монетата и я постави върху дланта на мистър Смангл, след което този джентълмен, с много кимвания и смигвания, намекващи за голяма тайна, изчезна, за да търси тримата непознати, с които се върна наскоро, покашля се три пъти и толкова пъти кимна с глава, за да убеди мистър Пикуик, че не ще забрави да му се издължи, ръкува се сърдечно с всички наред и най-после си отиде.
— Скъпи приятели — каза мистър Пикуик и се ръкува едно след друго с мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс — тримата въпросни посетители. — Очарован съм да ви видя.
Триумвиратът бе много развълнуван: мистър Тъпман тъжно поклати глава, мистър Снодграс извади носната си кърпа с нескривано вълнение, а мистър Уинкл се оттегли до прозореца и силно заподсмърча.
— Добр’утро, джентълмени — каза влизащият в този момент Сам с обувки и гетри в ръце. — Вън меланхолията, както казало малкото момче при смъртта на неговата учителка. Добре сте дошли в пансиона, джентълмени!
— Този безумен човек — обяви мистър Пикуик, тупайки Сам по главата, тъй като той бе коленичил, за да закопчее гетрите на своя господар, — този безумен човек сам поиска да го арестуват, за да остане близо до мене.
— Какво? — възкликнаха тримата приятели.
— Да, джентълмени — потвърди Сам, — аз съм… стойте спокойно, сър… аз съм затворник, джентълмени, запрян, както казала дамата.
— Затворник! — извика мистър Уинкл с необяснима разпаленост.
— Да, сър — Сам вдигна глава, — какво има, сър?
— Аз се надявах, Сам, че… нищо, нищо — бързо изрече мистър Уинкл.
Несвързано изречените слова на мистър Уинкл издаваха такова безпокойство, че мистър Пикуик погледна неволно останалите двама за обяснение.
— Не знам — мистър Тъпман отговори гласно на мълчаливо зададения въпрос, — той беше много възбуден през последните два дена и цялото му държане не е както обикновено. Ние се безпокояхме да не би нещо да му се е случило, но той решително отказва.
— Не, не — отричаше мистър Уинкл и руменееше под погледа на мистър Пикуик, — наистина нищо не се е случило. Уверявам ви, че няма нищо, скъпи мой сър… Налага ми се да напусна града за кратко време по частна работа и се надявах, че ще склоня да разрешите на Сам да ме придружи.
Мистър Пикуик изглеждаше още по-изненадан от преди.
— Мисля — запъваше се мистър Уинкл, — че Сам не би се противил да дойде с мен, но, разбира се, щом като е затворник тука, то става невъзможно. Така че ще трябва да пътувам сам.
Докато мистър Уинкл говореше, мистър Пикуик с изненада усети, че пръстите на Сам затрепериха върху гетрите му, като че ли е учуден или стреснат. Когато мистър Уинкл спря да говори, Сам го погледна и погледите, които двамата си размениха, макар и за миг, показаха, че те са се разбрали.