Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Те поговориха шепнешком и след малко тъмничарят се наведе над възглавницата, но бързо се изправи.
— Той получи своето освобождение, ей богу! — каза тъмничарят.
И наистина. Но приживе той толкова приличаше на мъртвец, че те не разбраха кога е умрял.
Глава четиридесет и пета
Няколко утрини след постъпването си в затвора мистър Самюъл Уелър, след като подреди стаята на своя господар възможно най-грижливо и го видя седнал удобно над неговите книги и записки, се оттегли да прекара следващите час-два колкото може по-добре. Беше чудесна заран и на Сам му мина през ума, че една пинта портер на чист въздух би го разведрила за около четвърт час не по-зле от кое и да е друго малко развлечение, което би могъл да си позволи.
Стигнал до това заключение, той се запъти към пивницата. След като купи бирата и се сдоби с един вестник от преди два дена, той отиде до игрището за кегли, седна на скамейката и захвана да се развлича по много уравновесен и методичен начин.
Най-напред пое освежителна глътка бира, а после погледна нагоре към един прозорец и намигна съвсем платонически на някаква млада дама, която белеше картофи. Сетне разтвори вестника и го прегъна така, че полицейската хроника да му е пред очите; а защото тази работа се оказа трудна и дразнеща, когато подухва дори лек ветрец, той пое нова глътка, щом се бе справил с тази задача. После прочете два реда от вестника и спря отведнъж, за да понаблюдава двама души, които завършваха играта си на топка, а щом наистина привършиха, той се провикна: „Браво бе!“ в знак на одобрение и извъртя поглед към зрителите, за да види дали техните чувства съответствуват на неговите. Това доведе до необходимостта да погледне също нагоре и към прозореца; а тъй като младата дама все още стоеше там, обикновената вежливост изискваше да й намигне отново и да вдигне наздравица без думи в нейна чест, като поеме нова глътка бира — тъй и стори Сам; после се смръщи страшно на някакво момченце, наблюдаващо последната процедура с широко отворени очи, прехвърли крак връз крак и взел вестника в двете си ръце, захвана да чете много задълбочено.
Едва-що бе успял да стигне до съответната степен на съсредоточеност, когато му се стори, че чува да викат собственото му име от някой далечен ходник. И той не се бе излъгал, защото то бързо се поде от уста на уста и за няколко секунди въздухът ечеше от крясъци: „Уелър!“
— Тук! — изрева Сам, колкото му глас държи. — К’во има? Кой го вика? Да няма бързо известие, че му гори кьошкът?
— Някой ви търси в преддверието — обясни един човек наблизо.
— Вий понаглеждайте таз съдина и тоз вестник, а, стари друже? — рече Сам. — Ето, отивам. Ей богу, да ме викаха в съда, нямаше да вдигнат повече гюрултия!
Придружавайки думите си с леко тупване по главата на младия упоменат по-горе джентълмен, който, неосъзнал близкото съседство на търсената особа, врещеше: „Уелър!“ с все сила, Сам бързо прекоси игрището и тичешком изкачи стъпалата към преддверието. Тук първото нещо, що зърнаха очите му, беше многообичният му баща; седнал с шапка в ръка, той викаше: „Уелър!“ с цялото си гърло на промеждутъци от половин минута.
— За к’во ревеш тъй? — яростно го запита Сам, когато старият джентълмен пак нададе своя зов. — Разгорещил си се кат някой побеснял духач на стъкло. К’во има?
— Аха! — отвърна старият джентълмен. — Почна да ме е страх, че си отишъл на разходка до Рийджънси парк, Сами.
— Стига! — рече Сам. — Зел да се подиграва с жертвата на един скръндза; и ставай от туй стъпало. Що си седнал на него? Аз не живея там.
— Ей, какъв майтап ще видиш, Сами — рече мистър Уелър, като се надигаше.
— Чакай малко — рече Сам. — Целият си бял отзад.
— Тъй, тъй, Сами, изтъркай го — рече мистър Уелър, докато синът му го чистеше. — Мож да го вземат за съмнително, ако някой тук тръгне с бяло по дрехите, а, Сами?
Мистър Уелър изведнъж показа тъй очевидни признаци на наближаващ припадък от смях, че Сам се постара да го спре.
— Хайде, спокойно — рече Сам. — Не се е раждал друг стар чудак кат тебе. Защо си се разхилил?
— Сами — рече мистър Уелър, като си бършеше челото, — един от тез дни май ще получа удар от смях, момчето ми.