Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви. Бихте ли пийнали чашка вино? — покани го мистър Пикуик.
— Много сте любезен, сър — каза Рокър и пое предложената чаша, — за ваше здраве, сър.
— Благодаря ви — рече мистър Пикуик.
— Съжалявам, че трябва да ви съобщя, че вашият хазяин се почувствува много зле тази нощ. — Рокър остави чашата и почна да разглежда подплатата на шапката си, като се готвеше да си я сложи.
— Какво? Затворникът от Върховния съд ли? — извика мистър Пикуик.
— Той няма да остане още дълго затворник, сър — отвърна Рокър и като обърна шапката така, че да се види в горния й край марката на работилницата, той се загледа в нея втренчено.
— Кръвта ми се смръзва от вашите думи — извика мистър Пикуик. — Какво искате да кажете!
— Той е отдавна охтичав — обясни мистър Рокър, — а нощес почна да диша много тежко. Докторът бе казал преди шест месеца, че само промяната на въздуха може да го спаси.
— Боже господи — възкликна мистър Пикуик, — нима в продължение на шест месеца законът бавно е убивал този човек?
— За туй не знам нищо — отвърна Рокър, като с две ръце държеше краищата на шапката, — предполагам, че гдето и да беше, с него щеше да се случи същото. Тази сутрин го преместиха в болничното отделение: докторът каза, че трябва да му се поддържат силите, доколкото е възможно, и управителят му изпрати вино и супа, и то от своя дом. Управителят не е виновен за това, сър.
— Не е, разбира се — бързо рече мистър Пикуик.
— Боя се обаче, че с него всичко е свършено. — Рокър поклати глава. — Току-що предложих на Неди да се басираме на две по шест пени срещу едно, но той не прие. И прав е човекът. Благодарности, сър. Лека нощ, сър.
— Почакайте — викна разгорещено мистър Пикуик, — къде е това болнично отделение?
— Точно над вас, сър — отвърна Рокър, — ще ви заведа, ако искате да дойдете с мен. — Мистър Пикуик си грабна шапката и без да каже дума, тръгна веднага след него.
Тъмничарят вървеше мълком. Като стигнаха до стаята, той леко вдигна резето и кимна на мистър Пикуик да влезе. В голямата, неприветлива, мрачна стая се редяха няколко железни кревата и на единия се бе изопнал човек — същинска сянка: изпит, бледен, приличащ на привидение. Дишането му бе тежко и той пъшкаше при всяко вдишване и издишване. Край леглото седеше къс старчок с обущарска престилка и с рогови очила и четеше на глас Библията. Това беше щастливият наследник.
Болникът сложи ръка върху рамото на своя болногледач и му направи знак да престане да чете. Той затвори книгата и я сложи на леглото.
— Отвори прозореца — каза болният.
Обущарят отвори прозореца. Шум от карети и талиги, трополене на колела, викове на мъже и деца, всички бодри звуци, издавани от едно множество, жизнено и работно, се сливаха в глух тътен и нахлуваха в стаята. Над това дрезгаво мощно жужене от време на време се долавяше буен смях или откъс от някаква звънлива песен, изпята от някого из безгрижната тълпа, отделяше се за момент и после потъваше в тътена на гласовете и тропота на стъпките: разливаха се вълните на едно неспокойно море на живота, което бушуваше навън. На спокойния слушател тези звуци навяваха меланхолия, а колко по-меланхолично звучаха те за онзи, който бе изправен до леглото на смъртта!
— Няма никакъв въздух — пошепна болният. — Тъмницата го замърсява. Когато дойдох тук преди години, въздухът беше чист и свеж, но премине ли тези стени, той става топъл и тежък. Не мога да го дишам.
— Дълго време го дишахме заедно — каза старецът. — Хайде, не мисли за това.
Настана кратко мълчание. През това време двамата посетители се приближиха до леглото. Болният пое ръката на своя стар другар — затворник, стисна я сърдечно с две ръце и я задържа.
— Надявам се — прошепна той след малко, а толкова тих беше неговият шепот, че трябваше да се наведат съвсем близо до леглото, за да доловят полуизречените от бледните устни думи. — Надявам се, че моят милосърден съдия ще има пред вид тежките ми земни мъки. Двайсет години, приятелю, двайсет години в този ужасен гроб. Сърцето ми се разби, когато детето ми почина и аз дори не можах да го целуна в мъничкия ковчег. Оттогава, сред този шум и бъркотия, моята самота стана непоносима. Да ми прости господ. Той е видял моята самотна и бавна смърт.
Той скръсти ръце, пошепна още нещо, което не можа да се чуе, и заспа; отначало само заспа, защото те го видяха, че се усмихва.