Сянката на планината

— Приключих с готвенето за година напред. За готвенето веднъж годишно!

— За готвенето веднъж годишно! — провикнаха се учениците, които готвеха всеки ден.

Когато всички съдове бяха подредени в лъскави кули и повечето напуснаха лагера или си

легнаха, около огъня насядаха планинските грешници: Карла, Дидие, Винсън, Рандъл, Анкит

и аз.

Дидие предложи игра на неприлични асоциации — всеки, който в разговора

непреднамерено произнесе дума, предизвикваща неприлични асоциации, трябваше да удари

една чашка. Според теорията му най-обсебеният от мисли за секс щеше най-бързо да се

напие и всички щяхме да разберем кой е.

Аз вече знаех, че ще е Дидие, както и че много носи на пиене. Карла също го знаеше и

увлече разговора в друга посока.

— А какво ще кажете за следното — предложи тя, като стана и се отдръпна. — Защо не

си разкажете един на друг коя е истинската причина да седите тук, а не някъде другаде с

любовта на живота си?

— Ранвей е в ашрам — заговори Винсън, без нужда от повече помощ. — По моя вина.

Толкова я обичам, че я превърнах в светица едва ли не, разбирате ли? И не вярвам за това да

има заклинание с обратно действие.

— Напълно разбирам за какво говориш — заяви Рандъл. — Но ми се иска да не беше

така.

С Карла им пожелахме лека нощ. Нарамих един от навитите килими, платно, въже и

раницата си с неща от първа необходимост. Карла носеше две одеяла и своята чанта с важни

припаси. На светлината на фенерче стигнахме до могилката, сепвани от сенките, които

изскачаха при всеки рязък завой на пътеката.

— За малко да застреляш онази сянка, а? — казах, плътно зад нея на пътеката.

Фенерчето в ръката й хвърляше кохерентни кръгове върху черното платнище на нощната гора.

— И ти посегна към ножа — сгуши се тя в мен.

Успях да спретна приличен заслон с въжето. „С правилното въже — ми каза веднъж

президентът на един профсъюз на тираджиите, — стига да е достатъчно дълго, шофьорът

може да направи почти всичко."

В моята тираджийска палатка говорихме, целувахме се и обсъждахме всеки аргумент и

отговор от диспута.

— Вие, мъжете, не схващате нищо — рече Карла сънено, след като бяхме притичали

през долината на идеите.

— Ние, мъжете!

— Вие, мъжете.

— Какво не схващаме?

— Истината — отговори тя.

— Каква истина?

— Голямата истина.

— За какво?

— Точно там е въпросът — каза Карла с очи като зелени огледала.

— Въпросът на какво?

— Вие, мъжете, сте обсебени от истината — каза Карла. — Но истината не е чак

толкова важна. След три питиета истината е само задръжка.

— Нямам нужда от питие, за да загубя задръжките си с теб — усмихнах се.

Целувахме се, обичахме се и все тъй говорехме, спорехме и се завръщахме към края на

началото, докато най-сетне заспахме, когато полумесецът украси небето с мъхеста светлина.