Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
него.
— Обичала си го — казах, защото и аз го обичах.
— Да. Не харесвах методите му на действие, не бях съгласна с тях, но го обичах.
— За добро или лошо, той имаше силно влияние в този град — а и върху живота ни.
— Той ме използваше… Позволявах му. А аз използвах хора, които той настояваше да
използвам. Но не изпитвам нищо друго освен… обич… когато мисля за него. И с теб ли е
същото?
— Същото е.
— Все още го усещам да застава до мен в трудни моменти.
— И аз — рекох. — И аз.
С Карла се наслаждавахме на времето, прекарано в свещената планина, но не искахме да
губим връзка с греховния град. Веднъж седмично в планината пристигаше вестник, а от
време на време ни идваха гости и носеха новини за приятели и врагове. Най-добре обаче ни
информираше младият ронин Джагат, който пое бизнеса ми, докато ме нямаше.
Джагат се срещаше с нас през две седмици на паркинга под пещерите. Слушайки
новините, които ни носеше от града, се радвахме, че отново ще поемем по стръмното към
върха.
Политиците и фанатиците, разказваше ни Джагат, давали всичко от себе си да настроят
хората едни срещу други и да направят сътрудничеството невъзможно, особено между
приятели. В някои райони вече издигали барикади от парчета пластмаса, за да разделят
съседите и кварталите — понякога дори заради нещо толкова дребно като различни
предпочитания към храна. Хората забравили какво означава търпимост.
По улиците, в бордеите и на работните места в града разделение нямало. Хора с
всякакви наклонности се разбирали и работели най-нормално. Но в партийните кабинети
народните избраници създавали стени между хората, ако дружбата се превърнела в заплаха за
политическите им намерения. Хората слепешката се трупали от двете страни на чертата,
забравяйки, че барикадите винаги делят само армии от бедняци.
Вишну завършил своята чистка и в новата му къща на „Кармайкъл Роуд" недалеч от
художествената галерия, която Карла бе оставила на Тадж, вече изцяло индуистката
Компания 307 била благословена от брамините и то най-вече от тези с позиции сред
бомбайския елит с по-дълбоки джобове.
Ознаменувал преместването си с пищно парти, каза Джагат, което загряло носовете на
местните сноби, а някои от поканените кинозвезди станали редовни гости на ексцесиите в
дома му.
— Вишну спонсорира някакъв филм на хинди с огромен бюджет — продължи
Джагат. — Снимат го в България ли, в Австралия ли, някъде там зад граница. Вестниците
публикуваха снимки с важните клечки от партито по случай началото на заснемането.
— И никой не си мръдна пръста да го арестува за убийството на афганските гардове, на
Назир и Тарик или пък за пожара, който унищожи дома на Кадербай и част от града?
— Няма свидетели, пич баба. Свалиха обвиненията. Заместник полицейският комисар
присъства на партито. Главният герой във филма е грубовато ченге като него и щяло да се
разказва как мачка престъпниците и колко много от тях е убил. Парите ги дава Вишну. Нищо
не схващам. Малко е като да обереш собствената си банка.
— Да, почти — казах.
— Ама че смешно! — изсмя се Карла. — Колко бодигарда имаше Вишну?
— Четирима, май — отвърна Джагат. — Горе-долу колкото и заместник-комисарят.
— Защо питаш? — попитах.
— Това е Обратният закон за справедливостта. Колкото повече гардове, толкова по-
малко почтеност.
— А пък Велоубийците тотално си смениха имиджа — поклати глава Джагат. — Имат
съвсем нов фасон.
— Рециклироубийците викаш — коментира Карла. — И какъв им е новият фасон?
— Ами, по-добър е от стария, да ти кажа. Ходят с бели спортни панталони и резедави
ризи.
— Всичките?
— До един. Сега са герои.
— Герои ли? — усъмних се аз.
— Няма майтап. Хората ги обичат. Гаджето ми дори ми купи и на мен резедава риза.
— Велоубийци с джипове, а?
— С джипове, с хромирани велосипеди, закачени за ролбарите.
— И вече не убиват хора?
— Не. Сега се наричат „Няма проблеми".
— „Няма проблеми"? — попита заинтригувано Карла. — Да.
— Това е като да се кръстиш „Окей" — казах. — В Индия всеки казва „няма проблеми"
през три минути. Казват „няма проблеми", дори когато има проблеми.