Сянката на планината

прекара с нас, натоварва все повече трафика по обратния му път към града. Карла може би си

помисли за същото, защото ме върна в настоящето.

— Наглеждаш ли Дидие? — попита тя младия ронин.

— Джарур! — отвърна уличният боец и се изплю. — Още си виси в „При Леополд" и

нищо му няма. Ей, ония Зодиакалните пичове, милионерите, са се върнали в града.

— Къде са?

— В „Махеш", пич. Не мога да се добера до никого вътре. Не съм се родил с точния

баркод за техния скенер, нали схващаш.

— Ако разбереш нещо, кажи.

— Дадено. Ей, знаете ли защо хората се увличаха толкова по тия двамата чужденци, докато бяха на улицата? — попита той замислено.

— Защото са свестни? — предложих.

— Не само — каза той и кракът му взе да чертае заврънкулки в пръстта.

— Кажи де — подкани го Карла, винаги привлечена от вътрешната доброта в хората.

— Защото им казваха Зодиакалните Джорджовци, затова. В Индия много държат на тия

неща. Все едно да се казваш Карма, примерно. Където и да отидеха, носеха със себе си

Зодиака в имената си. Нахраниш ли ги, храниш Зодиака. Предложиш ли им убежище, приютяваш Зодиака. Защитиш ли ги от побойници, защитаваш Зодиака от отрицателни

енергии. А да поднасяш дарове на планетите, които ни водят или ни спъват, е много важно, пич баба. Сега много хора няма какво да предложат на Зодиакалните, като са толкова богати, и ние не им трябваме.

Индия. Време, измервано в съвпадения и логика на противоречията. Джагат разтърси

клона, на който се бях закрепил, и ме изкара от равновесие. Но такива неща преживявах

почти всеки ден, той винаги се разклащаше. Светът, в който живеех и в който не бях роден, разлюляваше всяко дърво, което ми бе дало подслон, и обрулваше странен цвят върху мен.

— Прекрасна история, Джагат — каза Карла.

— Така ли? — попита той, прикрил срамежливостта си зад смръщено изражение.

— Да. Благодаря ти, че я сподели.

Джагат, чието име значи „Светът", се изчерви, извърна очи и инстинктивно посегна към

дръжката на затъкнатия в колана му нож.

— Слушай бе, пич — обърна се той пак към мен. Нашареното му с белези младо лице

разказваше същите истории всеки път, щом някой го погледнеше. — Не се чувствам добре, като прибирам всичките пари от твоите сделки.

— Ти вършиш цялата работа — казах. — Защо да не вземаш всичко? Аз съм ти длъжник, че поддържаш бизнеса ми жив. Джагат, много съм ти задължен за това.

— Майната ти, брато — ухили се той. — Заделям ти двайсет и пет процента всяка

седмица и не ми пука дали ти харесва, или не, ясно?

— Става, джаван — нарекох го с индийската дума за „войник". — Приемам.

— Като се върнеш от това страшно място, пълно с тигри и светци, ще има на какво да

разчиташ.

— Като се върна на твоето страшно място, пълно с бизнесмени и ченгета, с най-голяма