Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
писмото до мен, което пазеше.
— Сега му е времето за писмото от сянката на планината — каза, подаде ми го и пак се
свря в мен.
Прозя се царствено, затвори очи и заспа. Аз отворих писмото, по-кратко от страница.
Беше от Джордж Близнака. На светлината на фенерчето прочетох:
„Здрасти, приятел, пише ти Близнака да ти каже, че ние със Скорпиона още не сме
намерили проклелия го гуру, но още сме по дирите му. Бяхме в Карнатака, изкачихме една
планина, после заминахме за Бенгал и някъде по пътя се разболях, приятел, и хич не съм
добре, ама не мога да издъня Скорпиона, затова ще продължим да търсим. Исках само
някой, дето му пука за мен, да знае, че ако не се върна, за нищо не съжалявам, защото си
обичам живота и обичам моя приятел Скорпиона.
Твой, Близнака."
Оставих писмото и притиснах Карла в прегръдките си, докато тя потъваше в дълбок сън, но на мен не ми беше до сън.
Мислех за мъжете, насядали около огъня — Анкит, Винсън, Дидие и Рандъл, разделени
от любовта и намерили я отново в споделените си истории, които подхвърляха една по една
заедно със съчките в огъня, за да не загасне.
Мислех за Абдула, който никога не губеше вяра в нищо, ала почти винаги бе сам. В една
тъмна уличка на спомените си зърнах Викрам, все тъй самотен в смъртта, както и докато бе
полужив под контрола на дрогата.
Мислех за Навин — знаех, че е влюбен в Дива Девнани, но я гледа през стената от
тръни, наречена „висше общество".
Мислех за Ахмед от „Дома на стила", който веднъж, докато ме бръснеше, сподели, че
цял живот е обичал само една-единствена млада жена, макар неговото и нейното семейство
да ги разделили, и че не я бил виждал от деветнайсетгодишен.
Мислех за самотния Идрис и за самотния Кадербай, и за самотния Тарик, и за самотния
Назир, и за Кавита в самотата си без своята Лиса, и за всички други, които живееха и
умираха сами, ала винаги влюбени или вярващи в любовта.
Чудото не е в това, че любовта ни намира, колкото и странно, съдбовно и мистично да е
това преживяване. Чудото е, че дори никога да не я намерим, дори когато любовта чака
твърде дълго на крилете на мечтите, дори когато не чука на вратата ни и не ни оставя
бележки, нито ни подарява цветя, тъй много от нас никога не спират да вярват в нея.
Влюбените, твърде щастливи, че обичат, нямат нужда от вяра. Живелите без любов, които не престават да вярват, са светците на обичта: те пазят любовта жива в градината на
вярата.
Погледнах Карла, дишаща в гърдите ми. Тя трепна, притисната натясно в някакъв сън.
Успокоих я, докато дишането й отново зазвуча като музиката на моя покой.
И аз благодарих на Съдбата, на звездите, на грешките и на добрите дела за този
прекрасен покой, който ми бяха дарили, когато тя е с мен. И най-сетне заспах, а луната, сребърен бокал, сипеше звезди над сънищата ни за сянката на планината.
ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ПЛАНИНАТА СЪЗДАВАШЕ СВОЕ ПРОСТРАНСТВО във времето, белязано от ритуали
и залези, трапези и медитации, лагерни огньове, изкупление, молитви и смях. Един по един, нашата приятелска компания си тръгна от платото на учителя и накрая само аз и Карла
останахме с Идрис, Силвано и неколцина ученици.
Тя беше права да иска да сме задълго вън от града. Простичкият живот, странно, добави
нова сложност в нашата връзка и острите ръбове от градското съществуване бавно бяха
заглаждани от разбирателството. Говорехме с часове всеки ден и всяка нощ и се завръщахме
към миналото, когато настоящето ни убягваше.
— Той ме спаси — каза един ден Карла, седмици след пристигането ни, унесени в
разговор за годините с Кадербай.
— Срещнала си го в самолета, когато си бягала.
— Да. Бях психясала. Бях убила човек, изнасилван, моя изнасилван, и знаех, че ако
можех, пак бих го направила, но бях напълно психясала. Добрах се до летището, купих си
билет и се качих на самолета, но във въздуха, на пет мили над земята, се сринах. Кадербай
седеше до мен. Билетът му за Бомбай бе двупосочен, а моят — еднопосочен. Той ме заговори, а когато самолетът кацна, ме доведе тук, в планината. На другия ден започнах да работя за