Сянката на планината

насочване или контрол на процеса.

— Дори и силата на молитвата ли, учителю-джи? — попита Честолюбецът. — Тя не

съществува ли?

— Съществува духовна енергия на молитвата — отвърна Идрис. — Също както

съществува духовна енергия на любовта — и двете са източници на благодат, но сила няма.

Енергията е процесът, а силата е опитът процесът да се контролира.

Винсън взе да не го свърта и накрая не се сдържа:

— Силата е лошо, енергията — добро — тихо каза към Карла. — Абсолютната власт

развращава.

— Браво, Стюарт! — прошепна доволно Карла.

— Хайде отново да пушим — предложи Идрис на мъдреците.

— Браво, Идрис! — прошепна Дидие повече от щастлив. Присъстващите си отпочинаха, докато мъдреците и моят френски приятел се заситят.

— Да продължа ли? — попита Идрис, когато мъдреците се омаяха достатъчно, за да се

заловят отново с метафизика.

— Разбира се — отвърнаха те.

— Фактът, че ние сме каквито сме — продължи Идрис, сякаш спорът изобщо не бе

прекъсвал — и задаваме всички правилни въпроси, без значение колко столетия са ни

нужни, за да достигнем до истината, е самата съдба. Съдбата също като живота е зараждаш

се феномен.

Винсън се приведе да попита, но Карла го изпревари:

— Енергия плюс направление е равно на съдба — каза бързо тя, съсредоточена в спора.

— Как… съдбата? — попита Мнителния. Обръснатата му глава лъщеше от пот в топлата

вечер. — Може ли пак да го обясниш?

— Нашата човешка съдба е факт, а не предположение — отвърна Идрис. — Съдбата е

способност за съсредоточаване на духовна енергия под формата на воля, за да променим

бъдещия курс на живота ни. Всички ние го правим в по-голяма или по-малка степен — 8

нашия собствен живот и в колективния живот на нашия вид. Ние вече живеем направляван

живот и от нас зависи да го реализираме и да го направляваме в по-положителна насока.

— Но как да го реализираме? — попита Я Да Видим.

— Като изразяваме набора от положителни характеристики в най-висшата степен, която

ни позволяват способностите — отвърна Идрис. — Това е реализация на душата, изразявана

чрез човешката доброта и храброст.

— Защо? — попита Честолюбеца. — Защо някой трябва да си прави труда да върши

добро, да върши нещо положително? Защо просто не работим за собствената изгода? След

като си толкова човек на науката, това не е ли еволюционно?

— В никакъв случай — усмихна се Идрис. Отговаряше на въпрос, с който се бе

сблъсквал стотици пъти досега. — Някои хора накъдето и да погледнат, виждат дивашки свят, в който всички се конкурират до смърт. Но в света съществува и величествено

сътрудничество — от мравки в колонии през дървета в колонии до човешки същества в

колонии. Приспособимостта е изящно сътрудничество. Сътрудничеството е еволюцията.