Сянката на планината

— Дадено — отвърна той. Вече ни напускаше наум. — Готови ли сте да чуете

наставлението ми?

— Да — прошепна неуверено Карла.

— Трябва да се отречете от насилието и двамата и на всяка цена да заживеете в мир.

— Трудно е да не прилагаш насилие в един изпълнен с насилие свят, Идрис — рече

Карла.

— Насилието, тиранията, гнетът, несправедливостта — всички те са планини от

топографията на житейското ни пътуване — отвърна Идрис. — Животът е среща с тези

планини. Най-сигурният път да минеш отвъд една планина, е да я заобиколиш. Но изберете

ли този път, той предопределя целия ви живот, защото заобикалянето се превръща в кръг без

край и една от тези планини ще се превърне във ваша съдба. Единственият път, който води

напред към нещо друго извън кръга и избистря взора за новите планини, е изкачването на

планината и прекосяването й през върха. Само че в планината нито един етап от изкачването

не е по-малко опасен от току-що изминатия.

— Какво ни казваш?

— Тревожа се за вас двамата. Често се тревожа за вас. Ако минеш по сигурната пътека

на кръга, не можеш да имаш гледката от върха, която имаш след опасно изкачване, но то е

голям риск. Трябва да разчитате един на друг и да си помагате много повече отпреди. Вие

вече поехте нагоре в сянката на планината, и двамата.

— Всички свои планини ли изкачи, Идрис? — попита Карла.

— Някога бях женен — изрече той бавно и тихо. — Много отдавна. И жена ми, дано

душата й е щастлива, бе мой постоянен спътник в духовните ми стремежи, каквито сега сте

вие един за друг. Аз нямаше да съм нищо без всички онези многобройни неща, които

научихме заедно. А сега се изкачвам сам в сянката на планината.

— Ти никога не си сам, Идрис — рече Карла. — Всеки, който те познава, те носи в

сърцето си.

Той тихо се разсмя.

— Ти ми напомняш за нея, Карла. А ти, Лин, ми напомняш за мен в един друг живот. Аз

невинаги съм бил кроткият човек, когото познавате. Никога не се отричайте от любовта си

един към друг. Никога не спирайте да дирите покой вътре в себе си.

Той се обърна безшумно и пое към лагера.

Нощните звуци се завърнаха и някъде далече звънна железничарска камбанка. Карла

мълчеше и се взираше в сенките на листата там, където Идрис беше изчезнал.

— Имаме върху какво да поработим ние с теб, ако искаме да е както трябва — каза, когато ме погледна отново с очи, изпълнени със зелено лунно сияние. — Искам най-сетне да

ни се получи.

— Мислех си, че вече ни се получава добре.

— Това е само началото — усмихна се тя, протегна се сънено и се сгуши до мен. — Като

изкараме така няколко месеца тук горе, ще изгладим всички грапавини.

Внезапно тя се отдръпна от мен и се разрови из нещата си, докато накрая намери