Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Бяха жизнени и в същото време трагични хорица невежи във всичко, което не засягаше пряко злочестото им живуркане. Системата бе така втълпена в главите им, че не помня случай, когато на някой надзирател му се бе наложило да употреби страшната си дарба.
А аз бях изпаднал в чудновато умствено вцепенение. Вършех каквото ми заповядваха, поглъщах храната и заспивах, и почти не се случваше да помисля за нещо. Като си припомням сега онези дни, разбирам причините, макар че не мога да си го простя. Не че поражението от Кронлон и съкрушителният удар по моята напереност не заслужават прошка — не, истински ме дразни това, че веднага след премерването на силите се примирих с положението си на безмозъчна твар.
Не знам колко продължи всичко туй, дали дни или седмици. Нямаше и как да меря времето, защото на Лилит не съществуват часовници и календари. Но колкото и мудно да беше съзнанието ми, то се бореше да възвърне властта си над мен самия, да възстанови донякъде личността ми — отначало само в сънищата, после чрез откъслечни спомени. Схващах, че най-сериозно ме застрашаваше възможността да полудея, да се скрия в свят на измислици, да се откъсна от действителността. И като че ли първи започнаха вътрешната борба подбудите, заложени от психопрограмистите на Сигурността. Онези типове не разчитаха на случайности и не допускаха рискове от провал. Винаги биха могли да подготвят още някое тяло, но искаха всеки агент, веднъж попаднал в Диаманта на Уордън, да им остане предан.
„Открий пришълците… Убий Владетеля…“
Заповедите отекваха в съня ми и станаха опорите, в които се вкопчваха остатъците от разбитото ми „аз“.
„Открий пришълците… Убий Владетеля…“
Бавно, съвсем бавно, нощ след нощ по някоя частичка се появяваше отново, за да се слепи с останалите около дълбоко вкоренените догми, за които нямаше и да подозирам, ако не ме бяха сполетели всичките тези премеждия.
„Открий пришълците… Убий Владетеля…“
Накрая разумът ми се възвърна. Във вечерните часове, преди да заспя от преумора, успявах да разнищя какво всъщност бе ми се случило, дори да възстановя донякъде самообладанието си. Имах нужда от надежда и не ми оставаше друго, освен да търся изход от моментните си затруднения.
Логическите вериги, които подреждах в главата си, сигурно бяха доста нелепи, но за мен сега имаше значение само това, че ми помагаха. Над всичко доминираше осъзнатият факт, че който и да е от попадналите на тази планета е минал през горе-долу същите изпитания. И всеки се е укротявал, макар и със скърцане на зъби, надявайки се да открие начин за надмогване на бедата.
Патра, онзи рицар в приказния си замък, дори Владетелят Марек Крийгън… На Лилит наследствените постове и титли бяха непознати, може би с изключение само на ония люде, от чиито умения управниците имаха най-голяма полза. Никаква власт не се предаваше от поколение на поколение, нито се възлагаше с избори. От последния надзирател до Владетеля — всички бяха извоювали в борба своето.
„Открий пришълците… Убий Владетеля…“
Който и да е на този свят, щом е успял да се издигне от калта на робството, значи е крачил нагоре стъпало по стъпало. Който и да е, без привилегии.
Но как действаше силата? Как човек откриваше, че я притежава?
Срамувах се от поведението си пред Кронлон. И преди бях изпадал в несгоди, когато врагът бе имал всички предимства на своя страна, но това ме е възпирало само временно. Единствената разлика този път беше, че след като научих възможностите на противника, вместо да се захвана с проблема и да намеря път към победата (или пък да умра, докато се опитвам да го сторя), аз се предадох безславно. Денят, когато осъзнах и приех факта, че съм се сблъскал с ужасно устойчиво, но не и неразрушимо препятствия, беше този, в който се върнах сред човешката раса.
Започнах да общувам с другите от селото, въпреки че не научих почти нищо. Възможностите за празно чесане на езиците не бяха особено големи (например времето винаги си оставаше горещо и влажно), а и не е лесно да приказваш с хора, дори да са будни и жизнени, ако целият им свят се свежда до елементарен труд без помощта на никакви механизми. Какво да споделиш с някого, който е убеден, че светът свършва с тази долина, а слънцето просто се върти около нея? Естествено знаеха за съществуването и на други имения, но си ги представяха съвсем еднакви с това. А машините… да, виждаха понякога кацащата совалка, но какво толкова — нали и доста от големите насекоми летяха. Идеята за устройство, което не се задвижва с мускулно усилие, просто надхвърляше тавана на въображението им.