Лилит: Змия в тревата

Вдигаха ни от сън на зазоряване и всички се тълпяхме в обширното пространство по средата на „селото“, където отговорниците за храната раздаваха грамадни, напълно безвкусни хлябове и големи количества от някакви сочни жълти плодове. После се появяваше и надзирателят. Той живееше в колиба като нашите, но сам. Някой от пешките му поднасяше закуската в колибата, а сетне почистваше, докато ние превивахме гърбове из полето.

Още не можех да преглътна представата, че макар Кронлон да владее страшна сила, на Лилит той е нищожество, едва подало глава над нашето положение на презряна сган. Стигаше и един поглед към скромната му сламена колиба, после към онзи замък на склона и веднага ставаше ясно каква бездна го дели от господарите му.

Работата беше тежка — най-често копаехме и товарехме. Разбирах колко се е разглезило човечеството, дори в световете по границата… На Лилит животът бе спрял в каменната ера. Всичко вършехме с ръце. Е, имаше и по някой инструмент, обикновено несръчно направен и с твърде кратък живот.

Две реки се спускаха от планините към малките езера, значи трябваше да се борим и с наводненията, и да напояваме полята. Почти всеки ден се изливаше пороен дъжд, но спираше бързо. Явно билото поемаше тежкия воден товар от другата си страна и само най-наситените с влага облаци успяваха да се изсипят над имението Зийс. Налагаше се да копаем на ръка напоителни канали. Носехме в шепи калта и тинята нагоре към количките, които други като нас дърпаха до езерата. Там трупахме груби пръстени диги. Стотиците километри напоителни и отводнителни канали се размиваха постоянно. Така че щом свършехме в единия край, беше време да започваме в другия.

Мъже и жени се трудеха наравно в полята и по каналите. Разбира се, силните и издръжливите поемаха по-тежката работа, а разпределението на задачите за деня ставаше според мускулите и възрастта. Деца, някои още по на пет-шест години, вършеха нещо край възрастните, под зоркия надзор на престарелите и немощните. Уредбата на това общество беше първобитна и проста, но добре обмислена. Поддържаше системата, макар и на най-примитивното племенно равнище. Някога на планетата, където праотците ни тепърва са се превръщали в човеци, сигурно всички са живеели по този начин.

Дните бяха много дълги, разнообразявани само от съвсем кратките почивки и четири прекъсвания за храна през шестнадесетте часа работа. Едва когато се спуснеше мрак и далечният замък отсреща се окъпеше в светлини, настъпваше време за отдих. Но и нощите бяха прекалено дълги. Имението Зийс бе разположено само на пет градуса южно от екватора, тъй че светлите и тъмните периоди почти не променяха продължителността си през годината.

За пешките вечерта беше времето за общуване и забавления, първобитни и прости като всичко останало. Някои танцуваха и пееха, ако все още имаха сили, разменяйки си елементарни закачки и клюки. Младите се любеха, наглед без никакви семейни ограничения или постоянни двойки. Бракът и подобни нему понятия като че бяха съвсем чужди на тези хора, но ако на двамата партньори им харесваше да са заедно, обвързваха се за постоянно.