Лилит: Змия в тревата

— Ставай! — заповяда Кронлон.

Забавих се единствено заради замайването, не можех да се опомня. Болката веднага се върна — за някаква си мимолетна секунда, която ми се стори вечност. Превъртях се и побързах да стана, треперещ и задъхан.

Надзирателят ме наблюдаваше, лицето му излъчваше весело задоволство. Явно бе правил същото много пъти досега. Мразех го с най-страшната омраза, на която бях способен.

Но той, изглежда, още не беше свършил.

— Как ти е името?

— Тре… Тремон — заекнах аз. — Кал Тремон.

Разкъсващият огън ме събори отново, после изчезна.

— Ставай! — заповяда Кронлон.

Пак се занадигах и на втория опит успях. Той ме чакаше търпеливо.

— Винаги ще ми казваш „господарю“ — предупреди ме с леден глас. — Като ми говориш, първо да чувам „господарю“, накрая също. Мина ли наблизо, ще стоиш мирно и ако ти заповядам нещо, ще се поклониш, пък тогава ще изпълняваш. На всеки, дето е по-издигнат от тебе, ще приказваш само ако пита или ти нарежда. Разбра ли ме?

Още полагах усилия, за да дишам.

— Да… господарю — отвърнах.

Болката се върна.

— Тремон, аз к’во ти рекох, бе? Ама че си тъпо говно! Я ставай, копеле, ще опитаме пак.

За миг се обърках, поколебах се, но осъзнах, че намеренията му са сериозни… до смърт. Беше способен да ми причини ужасни страдания, без и едно мускулче да трепне на лицето му. Вече неистово се боях от това, а впилата се в паметта ми агония си оставаше толкова жестока, че бих направил какво ли не, за да я избегна. Страшно потискащо беше да разбера колко е лесно да ме смачкат и стъпчат… но нямаше как да се спася. Дори вече не можех да подредя мислите си. Исках — само и единствено — да не ме боли.

Стори ми се, че стояхме още часове насред полето, мигновените мъчителни удари се сменяха с все по-настоятелни заповеди, отново и отново… Отвратителното удоволствие на садиста. Тази процедура не ми бе непозната, ала за първи път участвах в ролята на жертва. Правилото е да терзаеш човека неуморно — причиняваш му болка, после му набиваш нещо в главата и пак правиш да го боли. Никога не си доволен, никога не ти е достатъчно. Тренировките на агентите ни приучват да изпадаме в безсъзнание след достигането на определен праг на поносимостта, но изведнъж открих, че сега и това не ми е позволено. Разбира се, агентите са способни и да умрат по своя воля, обаче не мислех да се оставя да ме сломи докрай.

Ако ме разпитваше за задачата ми или ме караше да издам други хора, без колебание бих поел по последния път в живота си… но не беше така. На всичко отгоре не си служеше с никакви инструменти за мъчения — пред мен стоеше най-обикновен възнисък грубиян и ме изтезаваше, без дори да ме докосне с пръст.