Островът на изгубените [bg]

След закуска.

Той надникна в кухнята, която изглеждаше така, сякаш в нея е избухнала бомба. Всички равни повърхности лепнеха и бяха покрити с чаши, купи, парчета пуканки и чипс, вмирисани яйца по дяволски, недоядени лютиви хотдози и празни бутилки от сайдер. Краката му залепваха на всяка крачка и после се отлепваха със звук, който представляваше нещо средно между отделянето на лейкопласт от рана и отлепването на октоподско пипало от дъното на лодка. Взе метлата и започна да разчиства колкото да стигне до хладилника и шкафовете.

- Ей, ако може... - избъбри Карлос и избута хъркащия Клей Клейтън от кухненския плот, за да си намери закуска. Клей беше синът на Великия ловец, който почти бе успял да хване горилската армия на Тарзан. (Почти беше ключовата дума. Като всеки друг злодей на Острова и неговите пъклени кроежи се бяха провалили.)

Карлос напълни една купа с полузалепнали овесени ядки и взе лъжица точно в момента, в който Гастоните подадоха глави в кухнята.

- Ей, човече! Какво имаш там? Закуска? С удоволствие ще хапнем.

Едрите близнаци ревнаха „Дай пет!", отмъкнаха купата с овесените ядки под носа му и излязоха. Както беше типично за тях, винаги си тръгваха последни и отмъкваха храната.

Той въздъхна и пак взе метлата.

Имаше прекалено много за чистене. Но той беше Карлос де Вил, детето чудо, нали? Със сигурност можеше да измисли начин да облекчи работата си. Да, със сигурност. Просто трябваше да се съсредоточи върху проблема. По-късно щеше да се погрижи за чистенето. Първо трябваше да отиде на училище.

В родния си замък Иви бе спала точно толкова зле, колкото Карлос. Е, сънищата й не бяха за Круела де Вил или за купола, но пък бяха изпълнени с безкрайни лабиринти от тъмни стаи и щракащи капани. Тя се събуди, обляна в пот, точно преди един от капаните да щракне върху крака й със стоманените си челюсти.

„Не мога да отида на училище. Не и след тази нощ."

При мисълта отново да се изправи лице в лице с Мал, стомахът й се обърна.

Освен това какво лошо имаше човек да си стои у дома? Домът си беше, ами дом. Нали така? Е, не беше особено приятно, но пък беше безопасно. Сравнително. Уютно. По един не съвсем обичаен за уюта начин.

Или не.

Е, хубаво, беше студено и влажно, и общо взето приличаше повече на пещера. Или на затвор, както бе свикнала да възприема замъка през дългите години на домашно обучение. А днес, както през повечето дни от живота си, Иви чуваше майка си да си говори сама с въображаемия глас на вълшебното огледало.

Поне вкъщи нямаше капани и лилавокоси зли феи, обзети от желание за отмъщение. Нямаше хора, за които да се чудиш дали са ти приятели, или врагове, ако изобщо имаше място за чудене, когато ставаше дума за Мал.

„Не знам какви сме с нея, но не ми харесва.