Островът на изгубените [bg]

Джей остави Изгодния замък зад гърба си. Нощта свършваше, мракът започваше да се превръща в зора и макар да бе все още тъмно, той чу скръбното грачене на лешоядите, които летяха над Острова в търсене на плячка. Потрепери, докато вървеше из сумрачните улички на града, покрай призрачните, лишени от листа дървета и олющените постройки, изоставени и безнадеждни като онези, които ги обитаваха.

Джей ускори крачка. Той не се страхуваше от тъмното, зависеше от него. Най-добре си вършеше работата нощем. При все това не можеше да свикне с усещането, което му създаваше Островът в мрака. То бе най-силно, когато всички спяха и той можеше ясно да види света около себе си - такъв, какъвто е. Виждаше, че този град, този остров, тези голи дървета и полусрутените къщи са неговият живот, независимо какъв живот бяха познавали в миналото баща му и останалите възрастни. Тук нямаше блясък. Нямаше магия и сила. Това беше всичко - всичко, което имаха и щяха да имат.

Без значение какво си мисли Мал.

Джей срита един камък, който прелетя през калдъръмената уличка, и от сенките изръмжа ядосана котка.

„Тя изобщо не може да мисли."

Мал никога не би признала факта, че всички те бяха победени, особено пък когато беше в такова настроение като днес. Толкова беше упорита понякога. Направо заблудена. В такива моменти Джей ясно виждаше пораженията от израстването в компанията на маниакален злодей. Не можеше да вини Мал, че не бе могла да откаже на майка си, никой не би могъл, но честно казано, нямаше начин скиптърът на Злодеида да е някъде на Острова, а и дори да беше, Джей и Мал никога нямаше да го намерят.

Джей поклати глава.

„Окото на дракона, а? По-скоро Окото на отчаянието."

Този гарван бе откачен, сигурно поради двадесетте години, които бе прекарал като статуя.

Той сви рамене и зави зад ъгъла към своята улица. Опита се да забрави цялата работа, като очакваше (и се надяваше) и Мал да я забрави. Вярно, имаше си приумици, но те никога не траеха дълго. Това й беше хубавото на Мал, все се вживяваше в нещо и напълно го забравяше до следващия ден. Двамата се разбираха чудесно, защото Джей бе свикнал да я оставя на кратките й мании, без да се опитва да я вразумява.

Когато най-сетне отключи всички крадени ключалки, вериги и резета, които пазеха собствения му дом (крадците най-много се страхуват някой да не ги ограби), той отвори гниещата дървена врата, която изскърца, и се промъкна вътре.

„Стъпка по стъпка. Мести тежестта на тялото върху крака, с който пристъпваш. Стой близо до стената..."

- Джей? Ти ли си?

По дяволите.

Баща му все още беше буден и си пържеше яйца; верният му папагал Яго бе кацнал на рамото му. Да не би Джафар да се тревожеше, че единственият му син се прибира толкова късно? Да не би да се чудеше къде е бил и с кого и защо се прибира толкова късно?