Островът на изгубените [bg]

- Великолепно - Злодеида сложи ръка на сърцето си, или поне на празното място, където би трябвало да се намира то. -

Когато в онзи ден, преди двадесет години, мечът прониза драконовата ми кожа и паднах от планината, бях сигурна, че съм умряла. Но ме върнаха, за да ме оставят на съдба, по-лоша от смъртта, много по-лоша. Ала един ден ще отмъстя!

Мал кимна. Беше слушала тези закани толкова много пъти, че можеше да ги каже на сън да я бутнат. Злодеида взе ръката й и двете казаха в един глас:

- Отмъщение за глупците, които ни затвориха на този прокълнат остров!

После Злодеида дръпна Мал към себе си, за да й прошепне едно предупреждение на ухо.

- Да, майко - каза Мал в знак, че е разбрала.

Злодеида се ухили.

- А сега върви и ми го донеси, за да можем да се отървем от този плаващ затвор веднъж завинаги!

Мал се завлече в стаята си. Беше забравила да каже на майка си за мръсния номер, който бе погодила на Иви на купона, не че тя щеше да го сметне за достатъчно силна проява на злодейство, не и великата Злодеида. Нищо не беше достатъчно за нея. Защо изобщо се опитваше?

Тя излезе през прозореца си на балкона, от който се виждаше целия остров, а в далечината проблясваха куличките на Аурадон.

След няколко минути чу звънтене, което значеше, че Джей се е отбил да я дразни или да си открадне нещо за среднощна закуска.

- Тук съм! - викна тя от балкона.

- Много рано си тръгна, преди истинският купон да започне - каза той. -Превърнахме залата в терен за пого и стана много весело.

Той излезе на балкона с пакет смрадливи пръчици с вкус на сирене в ръце.

Тя сви рамене.

- Какъв е тоя отвратителен гарван? - попита той и захруска шумно пръчиците, от които пръстите му грейнаха в неоново оранжево.

- Диабло. Сещаш се, старият любимец на майка ми. Върна се.

Джей спря да хрупа.

- Какво?

- Върна се. Съживил се е. Сега майка ми мисли, че заклинанието, което държи купола, може би е на път да се развали.

Очите на Джей се разшириха.

Мал отклони поглед от него и продължи:

- И това не е всичко. Диабло се кълне, че Окото на дракона също е живо. Че го е видял да светва отново. Сещаш се, скиптърът й, най-великото й оръжие, онова, дето контролира всички сили на мрака и злото, дрън-дрън-дрън. Иска да й го намеря и с него да развали проклятието над Острова.

Джей се изсмя високо.

- Май този път не просто са й изгорели бушоните, ами и електрическото табло се е подпалило, а? Това нещо е скрито за вечни, вечни, вечни, вечни...

- Времена? - подсмихна се Мал.

- Именно.

Мал пак отвърна поглед, искаше да смени темата.

- Мислил ли си някога как е животът там? - попита тя и кимна към Аурадон.

Джей изпръхтя.

- Да бе, сигурно е ужасно. Слънчево, весело и... ужасно. Благодаря на нещастните си звезди всеки ден за това, че не съм там.

- Да, знам. Обаче... ами, не ти ли писва от Острова понякога, не ти ли се иска малко разнообразие? - попита тя, замислена.