Ноктите на Помирителя [bg]

— Каза, че имаш нещо да ми казваш за моя близка. Сестра ми ли имаш предвид? — Гласът й звучеше миролюбиво, а когато бе седнала, едва достигаше моя ръст.

— Аз бях нейния последен приятел. Тя ми каза, че ще се опиташ да убедиш Водалус да се предаде, за да я спасиш. Знаеше ли, че Текла беше в затвора?

— Ти ли си бил неин пазач? — Теа внимателно ме прецени с поглед. — Да. Чух, че са я закарали на ужасно място, в блатата на Несус. Разбрах също, че е умряла много бързо.

Спомних си за времето, което прекарах, докато чаках кръвта на Текла да се покаже под прага на вратата, но кимнах.

— Знаеш ли как е била арестувана? — попита Теа.

Текла ми беше разказала подробностите и аз ги съобщих на сестра й, без да прикривам нищо.

— Разбирам — каза Теа и за момент замълча, загледана в бързо бягащата вода. — Разбира се, на мен ми липсва кралският двор. Но чувайки за всички онези хора и за намерението им да го покрият с гоблени, се връщам към причините, поради които го напуснах.

— Мисля, че на Текла също й липсваше понякога — казах аз. — Или поне обичаше да говори често за това. Но сподели с мен, че дори и да я освободят, не смята никога да се върне там. Разказа ми за провинциалното имение където е получила титлата си, и спомена, че смята да го обзаведе наново, да ходи на лов и да дава вечери за благородниците от областта.

Лицето на Теа се изкриви в горчива усмивка.

— Вече съм се наловувала в тази гора и за следващите си десет живота. Но когато Водалус стане самодържец, аз ще бъда негова съпруга и наследница на трона. Отново ще вървя покрай Кладенеца на орхидеите, но този път около мен, за да ме забавляват с песните си, ще бъдат дъщерите на петдесетте ликуващи. Но стига съм говорила за това, само след няколко месеца то ще е реалност. Колкото до настоящето, това, което имам, ми стига.