Ноктите на Помирителя [bg]

Йонас се усмихваше, докато изреждаше всичко това. Аз също не издържах и също се засмях.

— И въпреки че ми приличаш на сокол, който е стоял на ръката на някой стар ловец поне двайсет години и сега е решил да полети, пожелавам ти да се сбъднат всичките ти желания. Но, надявам се, разбираш, че е възможно — малко вероятно, но все пак възможно, едно или две от тези неща, да ти попречат да изпълниш останалите четири или пет.

— Това, което ти казах, действително е така — признах аз. — Стремя се да изпълня всички тези неща и макар че може да не го отчиташ, отдавам цялата си енергия на всяко едно от тях. Все пак трябва да призная, че не всичко се развива по план. Моите разностранни стремежи не ме доведоха до място, по-добро от сянката на тази върба, където съм само един бездомен скитник. Докато ти, с твоята една-едничка цел, засягаща един толкова привлекателен обект, си стигнал до… Само погледни докъде си стигнал.

В подобни разговори преминаха часовете на късния следобед. Над главите ни прелитаха птици и аз си мислех, че е много хубаво да имаш такъв приятел като Йонас — лоялен, разумен, тактичен, пълен със знания, хумор и благоразумие. По това време не знаех нищо за неговото минало, а той не беше сметнал за нужно да ми разкаже сам за произхода си. Опитах се, без да задавам директни въпроси, да измъкна нещо от него. Научих (или поне така си мисля), че баща му е бил занаятчия. Също, че е отгледан от двамата си родители, което преди е било нещо съвсем обикновено, но сега бе голяма рядкост. Неговият роден дом се намирал в южен град, някъде на брега на морето, но когато го посетил за последен път, всичко дотолкова се било променило, че нямал желание повече да остава там.

Когато се срещнахме за първи път при Стената, бях предположил, че е с десетина години по-възрастен от мен. От това, което той каза (а и от някои наши предишни разговори), реших, че трябва да е доста по-стар. Беше прочел доста от хрониките за миналото на нашия свят и разбрах, че съм все още наивен и необразован, въпреки усилията и вниманието, които ми бяха отделили Текла и учителят Палемон.

Все още говорехме, когато с крайчеца на окото си зърнах грациозната фигура на благородната Теа да се движи между дърветата. Тя се приближаваше към нас, но все още не ни беше видяла и се движеше по начин, по който вървят хората, следващи определена посока, но не и знаещи мястото. От време на време на лицето й падаше лъч слънчева светлина и ако я хванеше в профил толкова ми заприличваше на Текла, че нещо разкъсваше гърдите ми. Имаше и походката на Текла.

— Трябва да е наистина от древен род — прошепнах на Йонас. — Погледни я само! Истинска дриада[3]! Прилича ми на вървяща върба.

— Тези древни фамилии са нещо ново за нашия свят — отговори Йонас. — В миналото не е имало подобни на тях.

Не ми се вярва, че Теа беше достатъчно близо, за да чуе добре думите му, но явно бе доловила гласа му, защото погледна право към нас. Помахахме й и тя ускори ход, но не се затича, а само започна да върви по-бързо. Изправихме се, за да я посрещнем, а после седнахме, когато тя сложи шала си на земята, приседна и обърна лице към потока.