Ноктите на Помирителя [bg]

Присъстващите на масата започнаха отново да се хранят. Понижих глас, така че само Водалус да може да ме чуе.

— Сеньор, има нещо, което още не съм ви казал. Не смятам да го скривам повече, за да не се усъмните в моята лоялност.

Водалус сведе глава, уж че яде, и тихо прошепна:

— Какво е то? Казвай!

— Сеньор, имам реликва, едно нещо, за което казват, че са Ноктите на Помирителя.

Той гризеше кълка от печена кокошка, но спря. Очите му се обърнаха към мен, макар главата му да запази положението си.

— Искате ли да ги видите, сеньор? Много са красиви. Държа ги ето тук, в ботуша си.

— Не — прошепна бързо Водалус. — Да, може би искам, но не тук… Не, по-добре е изобщо да не ги виждам.

— На кого трябва да ги предам тогава?

Водалус сдъвка хапката си и преглътна.

— Чувал съм от мои приятели, които живеят в Несус, че те отдавна са изчезнали. Значи са у теб. Тогава трябва да ги пазиш, докато можеш да се отървеш от тях. Не се опитвай да ги продадеш, веднага ще разберат какво е това. Най-добре ги скрий някъде. Ако искаш дори, хвърли ги в някоя яма или ги закопай.

— Но, сеньор, те са безценни!

— Щом са безценни, значи са безполезни и нямат никаква стойност. Двамата с теб сме разумни мъже. — Долових нотки на страх в гласа му. — За този камък се смята, че е свещен, способен да извършва какви ли не чудеса. Ако аз го притежавах, щяха да смятат, че съм извършил светотатство и съм враг на Теологоменон. Нашите господари ще ме сметнат за предател. Трябва да ми кажеш…

Точно в този момент към масата се приближи запъхтян мъж, който не бях виждал досега. По лицето му се разбираше, че носи много важни новини. Водалус веднага се изправи и се отдалечи на няколко крачки, за да чуе поверителната информация. Заприлича ми на любим учител, който разговаря с някой от своите ученици, защото главата на пратеника едва стигаше до раменете му.

Започнах да се храня, като разчитах, че Водалус ще се върне, но след като поговори с непознатия, двамата тръгнаха нанякъде, скриха се между стволовете на дърветата и той повече не се появи на масата. Един по един и другите мъже се изправиха и най-накрая останахме само аз, Йонас, красивата Теа и още един мъж.

— Ти вече почти се присъедини към нас — каза Теа с гукащия си глас, — но още не знаеш как работим. Имаш ли нужда от пари?

Поколебах се за момент и Йонас ме изпревари:

— Това е нещо, което е винаги добре дошло. Благородна, когато става дума за неприятностите на по-голям брат.

— От този ден, вие ще получавате част от всичко, което придобиваме. Когато се връщате тук, паят ще ви чака. Междувременно ще ви дам по една кесия, която ще ви помогне там, закъдето ще се запътите.

— Тогава можем ли да вървим? — попитах аз.

— Водалус ще ви обясни всичко по време на вечерята.

Бях предположил, че това е последното ядене за деня

и сигурно тази мисъл се е изписала на лицето ми.

— Ще вечеряме, когато луната се издигне — каза Теа. — Някой ще дойде да ви извика. — След това цитира част от някаква поема: