Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Какво ще се случи, ако не успеем да победим кошмара — вече отчаяна попита Моника.

— Тогава царството ми ще се върне в света на сънищата, а след време хората ще си мислят, че цялата история е била просто измислица.

Учителката се обнадежди. Значи все пак имаха шанс. Оставаше обаче едно нещо, което тя все още не проумяваше.

— Ами тогава… — запъна се тя, — как ще го направим?

— Няма ние да го правим. Ти ще го направиш — ти го създаде и го освободи от моята власт, затова само ти можеш да го нараниш. — Сън се намръщи. — За жалост не мога да ти кажа къде да го намериш или как да го победиш. Тези неща ще трябва да научиш сама. Има нещо обаче, което мога да ти подаря — каза той и почти се усмихна. — Преди да избягам от света на сънищата, успях да спася двамата си най-силни и верни поданици. Вземи това — те ще бъдат с теб и ще те пазят.

Сън извади от робата си обсипан с пера капан за сънища и го окачи на врата на Моника. Тя го разгледа и вдигна поглед, за да благодари, но видя пред себе си само вратата на класната стая.

Учителката влезе и учениците тръгнаха към чиновете си, но тя ги прекъсна.

— Свободни сте. Изчакайте да бие звънецът и си тръгвайте, но не вдигайте шум!

Класът нададе тихичък победоносен вик и всеки се върна при приятелите си. Моника излезе от училището с бърза стъпка и тръгна към дома, за да помисли над случилото се.

След петнадесетина минути път обаче тя видя, че улицата изведнъж свършва и започва голяма житна нива. Моника докосна класовете, за да се увери, че са истински. Явно все пак беше истина. Нещо нередно се случваше със света. Обърна се, но видя, че улицата я няма, а тя стои по средата на безкрайно поле. Паникьосана, започна да тича без посока, но полето беше едно и също навсякъде… с изключение на една черна черта по посока на залязващото слънце. Тя се затича натам, надявайки се, че ще намери спасението си, но за нейна изненада чертата ставаше все по-голяма и очевидно каквото и да беше това, то се приближаваше много бързо.

Уплашена и без да знае какво да прави, Моника щеше да се разплаче от безпомощност, когато усети, как капанът за сънища на гърдите й се затопля. Обърна се и видя рицар в бляскави доспехи, яхнал огромен бял жребец. Лъскавият конник държеше огромен меч със златен ефес и масивен щит, бял като слонова кост, но в ръцете му и двете изглеждаха леки като перца.

— Кой си ти и какво е това, което идва към нас? — уплашено попита тя.

— Би трябвало да знаеш кой съм аз. Всички момчета са сънували, че са като мен, а момичетата, че са принцеси, които спасявам. Нима не си спомняш? — Моника се изчерви, но рицарят се направи, че не го забелязва и продължи. — Това са ужаси, присъединили се към твоя кошмар. Явно мислят, че като му се подчиняват, няма да ги унищожи.