![Онзи, който убие дракона [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/6/onzi-kojto-ubie-drakona-bg-download.jpg)
Онзи, който убие дракона [bg]
- Автор: Перссон Лейф Густав Вилли
- Серия: Еверт Бекстрьом #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-306-3
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онзи, който убие дракона [bg]». Краткое содержание книги:
— Амии — започна Столхамар с вид на дълбоко замислен. — Старата му колекция плочи трябва да е струвала цяло състояние. И писалището, такава ценност.
— Онова в спалнята му? — попита Бекстрьом.
Как ли някой би могъл да го измъкне навън, помисли си той, и как такъв като Столхамар е успял да стане ченге.
— Точно — кимна той. — Антики. Кале имаше много такива неща. Истински килими и какви ли не стари хубави работи.
— Изпитвам известни затруднения с това, което ми казваш — възрази Бекстрьом. — Когато го намерихме, вратата не беше заключена, по нея нямаше следи от разбиване. Отвътре може да се заключи с ключ или с резе. Отвън се заключва с ключ. Когато колегите са пристигнали, тя е зеела широко, но по нея не е имало следи. Криминалистите предполагат, че когато извършителят си е тръгвал, просто е затворил вратата, но тъй като вратата на балкона в дневната е била открехната, е станало течение и входната се е отворила. Как ще разтълкуваш това?
— Да тълкувам — озадачи се Столхамар. — Щом криминалистите го твърдят, сигурно е така. По дяволите, мен ли питаш. Аз съм стар следовател. Не съм криминалист. Питай Пеле Ниеми или някого от неговите момчета.
— С колегите мислехме в малко по-различна посока — Бекстрьом кимна към Аника Карлсон. — Представяме си, че Кале Даниелсон трябва да е пуснал вътре извършителя, понеже е бил някой, когото е познавал и му е имал доверие. — Да ти го начукам, помисли си.
— Хвърчиш в облаците, Бекстрьом — Столхамар поклати глава. — Че кой от нас, старите приятели на Кале, ще има причина да го убие?
— Нямаш никакви предложения? — попита Бекстрьом. — С колежката Карлсон тъкмо на това се надявахме.
— Ами да, единственият от старите дружки, за когото бих се сетил в такъв случай, трябва да е Манхатън.
От старите приятели, в смисъл. Който е имал зъб на Кале, искам да кажа.
— Манхатън? Манхатън, дето е в Ню Йорк?
— Не, по дяволите — отвърна Столхамар. — Манхатън — онзи шибан сладникаво-лепкав коктейл от уиски и ликьор. Кой идиот е измислил да налива ликьор в уискито? Мамка му, трябва да е наказуемо.
— Манхатън — повтори Бекстрьом.
— Мане Хансон — обясни Столхамар. — Приятелите го наричаха Манхатън. През трудовия си период беше барман в стария „Карлтън“. Сръбнеше ли, можеше да стане злобно копеле. Включи се в някаква фирма по съвет на Кале и определено всичко отиде по дяволите. Това не му се понрави.
— Мане Хансон — повтори Бекстрьом. — А къде да го намерим?
— Опасявам се, че май няма да е лесно — ухили се Роланд Столхамар. — Като че ли най-добрият съвет е гробището на Солна. Неговите копеленца не се посвениха да пръснат праха му в горичката за възпоминания за по-евтино.
— И кога беше това? — попита Бекстрьом.
С какво съм го заслужил, помисли си.
— Миналия век — отвърна Столхамар. — Преди най-малко десет лета, струва ми се.
— Има нещо, което ме учудва, Роланд — обади се Аника Карлсон. — Ти си стар колега, така че с неща като проверките на телефони например със сигурност си запознат не по-зле от мен.
— Старото куче си знае номерата — съгласи се Столхамар със самодоволство.
— Когато си оставил Кале Даниелсон, той е бил на телефона, крещял е на съседката. Този разговор сме го проверили. Обадил се е малко преди 22:30. После казваш, че си се върнал право у дома и ти е отнело приблизително десет минути. Ще рече, че си се прибрал към 22:40.
— Точно така — кимна Столхамар.
— После твърдиш, че си се обадил на приятелката си от Малмьо в 23:30.
— Да, това си го спомням. Понеже предварително погледнах часовника. Както казах, не исках да звъня твърде късно.
— А какво прави през това време? Прибираш се в 22:40, а ѝ се обаждаш в 23:30. Остават 50 минути. Почти цял час. Какво си правил?
— Че нали ви казах — отговори Столхамар с вид на изумен.
— В такъв случай трябва да съм забравила — отбеляза Аника Карлсон. — Би ли ни разказал отново?
— Беше ми останала глътка пиене в килера. И нали имах повод да празнувам, започнах от него. После звъннах на Маря. Точно така. Явно съм живнал, като си сръбнах за отскок — обясни Столхамар с изкривена усмивка.
— Петдесет минути — повтори Аника Карлсон и се спогледа бързо с Бекстрьом.
— Голяма глътка ще да е била — отбеляза той.
— Хайде, не бъди такъв, Бекстрьом — каза му Столхамар. — Просто съм си седял, размишлявал съм си.
— За съвсем други неща — поде Бекстрьом. — Спомняш ли си Кале Даниелсон да е имал някакво куфарче или чанта за книжа? Някакво такова доста луксозно кожено чудо с месингова ключалка.
— Да, имаше — потвърди Столхамар и кимна. — Светлокафява кожа. Истинска началническа чанта. Видях я за последно, като ходих да вечеряме у тях, преди да го убият. Определено си я спомням.