Онзи, който убие дракона [bg]

— И колко време пяхте така? — попита Бекстрьом.

— Ами докато някаква луда вещица от сградата не звънна на вратата, взе да врещи и крещи. Аз, нали, си седях в гостната, кефех си се на Еверт, та не я видях, но гласът ѝ се чуваше, по дяволите.

— Колко беше часът? — настоя Бекстрьом.

— Идея си нямам — Столхамар сви широките си рамене. — Но знам колко беше, когато се прибрах у дома и се обадих на Маря, понеже предварително погледнах. Човек все пак не звъни на хората посред нощ.

— И колко беше?

— Май 23:30, ако не ме лъже паметта — отвърна Столхамар. — Спомням си как си помислих, че май вече изпускам влака, ама бях успял да ѝ се наточа, та събрах смелост и звъннах. Макар че преди това ударих глътка и у дома. Имах малко в килера и май чак след това реших, че не би било зле да поема на юг.

— Ти кога си тръгна от Даниелсон? — попита Бекстрьом.

Как пък да го проверим това последното, замисли се.

— Още щом вещицата взе да вдига аларма, ми просветна, че май става време да се прибирам да къртя. Сбогувах се с Кале и се запътих към къщи. Да ми е отнело максимум десет минути, плюс някоя и друга стъпка накриво по пътя — обясни Столхамар, усмихна се и поклати глава. — Понеже партито бе загубило живец, така да се каже, а Кале се вкисна, обади се на дъртата, дето беше слязла, и я овика. Като тръгвах, той си плещеше с нея.

— Даниелсон беше на телефона и се караше със съседката, като си тръгвал — повтори Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Столхамар. — Някак си стана време да се запътя към къщи, малко на спокойствие. Адски гадно — продължи Столхамар и отново потърка крайчеца на окото си с кокалчето на пръста. — Докато си хъркам и сънувам сладки сънища за Маря, някой шибан откачалник да нахлуе с взлом у Кале и да го убие.

— Защо мислиш, че някой е нахлул с взлом? — попита Бекстрьом.

— Така поне ми каза Светкавицата — отвърна Столхамар и изгледа озадачено най-напред него, после и Аника Карлсон. — Така дочул, че външната врата на Кале висяла и се веела на пантите. Някой мизерник е нахлул и го е ограбил. Убил го, докато си спял в леглото.

— Ти като си тръгна — отклони го Бекстрьом, — спомняш ли си дали Кале заключи вратата?

— Никога не забравяше. Кале бе предпазлив човек — обясни Столхамар. — Не че тогава съм се замислил, но съм сто процента сигурен, че го е сторил. Имах навика да го закачам по тоя повод. Винаги се залостваше. Аз самият никога не заключвам, като съм си вкъщи.

— Страхуваше ли се от някого? — попита Бекстрьом. — Щом винаги е заключвал.

— Сигурно не е искал някой да се намъкне и да му свие нещо. Нали имаше маса ценни предмети.

— Като например — обади се Бекстрьом, който бе ходил на мястото и с очите си бе видял мизерията.

Добрутро, си каза.