Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Приближих се. Синя завеса норен с надпис „Дайкоку-ю“ покриваше входа. Трите канджи15 означаваха „Големите черни горещи води“. В шкафчетата в малкото преддверие имаше няколко десетки чифта обувки. Интересно. Каквато и да беше първоначалната й функция, сега сградата се използваше като „сенто“ — обществена баня. Въпреки че след войната постепенно изчезваха, по онова време сенто — буквално „гореща вода за петак“ — изпълняваха жизненоважна роля, като едновременно насърчаваха чувството за общност и хигиената, и в Токио все още имаше няколко хиляди, от малки и скромни квартални бани до разкошни като тази сграда.

Пак се замислих за къщата на Озава. Макар и внушителна, тя беше най-малко петдесетгодишна. По-новите домове се строяха със собствени бани, обаче имаше голяма вероятност в жилището на моя обект да няма баня. В такъв случай той сигурно редовно ходеше в кварталната сенто, може би всяка вечер. И даже да имаше баня, щеше да е жалко да живее толкова близо до такава великолепна сенто и да не я използва. Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че Озава е редовен посетител тук. Японските политици постоянно се мотаят сред избирателите си, за да демонстрират скромния си произход, да показват, че са от „шомин“, обикновения народ. И въпреки че домът на Озава надхвърляше средното ниво, човек с неговото положение спокойно можеше да си позволи нещо по-добро. Фактът, че е избрал това по-ниско равнище, представляваше поредната причина да очаквам, че мога да го намеря в сенто. В края на краищата нямаше смисъл да живее затворено в тази къща над средното ниво и никога да не участва в малко старомодно „хадака-но-цукиай“ — „голо общуване“ — с народа. Инстинктът ми подсказваше, че сенто е възможността, която ми е нужна — или самата сграда, или някъде между нея и дома му. Само трябваше да открия подходящия начин.

Паркирах Танатос и обиколих квартала пеш. Озава можеше да мине по два маршрута — по малкото квартално „шотенгаи“, ларгото, или напряко по няколко много по-тесни улички. Нямаше откъде да знам кой път предпочита и дали винаги използва един и същи. И даже да знаех, по нито един от двата не можех да се шляя, без да привлека внимание. Затова реших да опитам в самата баня.

Влязох и оставих обувките си в едно от шкафчетата на входа. Вътре всичко беше старо, но добре поддържано: яки наглед стълбове, носещи разкошния, украсен с резба дървен таван; кожени кушетки за всеки, който иска да се отпусне преди или след банята: ярко осветление и безупречно лакиран под. Приближих се до мама-сан, управителката, която седеше на бюро между входовете за мъжкото и женското отделение, и освен входната такса платих за сапун, шампоан, пешкир и тривка. Това място несъмнено се радваше на популярност в квартала, но фактът, че продават тоалетни принадлежности и дават под наем пешкири, предполагаше, че имат посетители и от по-далече — може би заради великолепната сграда, а може би и защото освен самата сенто предлагаха „онсен“ или „ротенбуро“, естествен извор или баня на открито. Мама-сан определено не се изненада при вида на непознато лице — поредният добър признак.