Тебеширения човек [bg]

− И без това беше глупава игра — отметна небрежно коса Ники.

Вторачих се в нея, обиден и леко раздразнен. Тя понякога изпадаше в странни настроения и тогава не можеше да се излезе наглава с нея.

− Не, не беше — махна с ръка Гав. — Но вече явно няма смисъл да я играем. При това утре започваме училище.

− Аха.

От групичката ни се изтръгна всеобща въздишка. Атмосферата бе унила и дори Дебелия Гав не ръсеше обичайните си шеги този следобед. Времето сякаш отразяваше нашето настроение. От лазурно небето бе станало мътносиво и по него неспокойно се носеха облаци, готвейки се да излеят порядъчен порой.

− Аз май ще вървя — рече Хопо. — Нашите искат да нацепя малко дърва за огъня.

− Аз също — додаде Железния Мики. — Довечера сме канени у баба ми на чай.

− Човече-е, направо ме разбивате — направи физиономия Гав в опит да ни разсмее.

− И аз трябва да се прибирам — казах. — Мама ми е купила нови дрехи за училище и иска да ги изпробвам преди вечеря, в случай че трябва нещо да коригира.

Тримата се изправихме и след известна пауза Ники последва примера ни.

Дебелия Гав се срина театрално върху тревата.

− Вървете тогава. Вървете. Оставете ме да умра тук.

Връщайки се в спомените си, мисля, че това беше последното ни приятелско събиране като банда, преди нещата да започнат да се пукат и разпадат по шевовете.

Хопо и Железния Мики тръгнаха в една посока, а ние с Ники — в обратната. Домът на свещеника бе недалеч от нашата къща и аз понякога я изпращах. Не често, защото тя винаги си тръгваше твърде рано. Заради баща си. Той я държеше изкъсо и понякога дори ми се струваше, че не одобрява дружбата й с нас. Но тогава не се замисляхме особено. В крайна сметка той беше свещеник, а това служеше за достатъчно обяснение в нашите очи. Каква е работата на свещениците, освен да се мусят на всичко, нали?

− Е, готова ли си вече за училище? — попитах, след като пресякохме на светофара и се упътихме покрай парка.

Тя ми хвърли един от своите особени погледи на възрастна.

− Аз знам.

− Какво знаеш?

− За колета.

− Така ли?

Не бях казал на останалите за случката. Струваше ми се гадна и заплетена, а и имах чувството, че бих предал нашите.

Доколкото разбирах, покрай нея нямаше развитие. Полицаят не се появи повече, а и не чух някой да е бил арестуван. Клиниката на мама отвори врати и макар да се намираше много по-близо от другата, в Саутхемптън, тя започна да излиза за работа по-рано и да се прибира по-късно. Татко бе предрекъл обратното, но както и в прогнозите си за времето, бе сбъркал.

− Полицията дойде да разпитва баща ми — каза Ники.

− Наистина?

− Да.

− Съжалявам… — започнах, но тя ме прекъсна.

− За какво съжаляваш? Той е пълен задник.

− Нима?

− Всички се притесняват да не го засегнат, защото е свещеник. Дори ченгетата. Беше направо жалко… — Тя замълча и погледна пръстите на ръката си, четири от които бяха обвити с лейкопласт.